Докъде стигат корените на британския евроскептицизъм?

Проучванията на общественото показват, че Партията на независимостта във Великобритания (UKIP), която доскоро се смяташе просто за крайна група, настояваща за излизането на страната от Европейския съюз (ЕС), ще отбележи висока топка в изборите за Европейски парламент (ЕП).

Успехът на партията, както и на другите подобни партии в ЕС, има няколко обяснения. Основно обаче популярността ѝ се засили благодарение на антиевропейската позиция, която има дълга история на Острова, пише Wall Street Journal.

На първо място, Великобритания не е сред държавите-основателки. Обединеното кралство е участвало активно в повечето международни организации като Организацията на обединените нации, Международния валутен фонд и Световната търговска организация. Британците са отчасти архитекти на тези институции и на техните предшественици.
ЕС обаче първоначално започва да съществува като френско-германски проект - Европейска общност за въглища и стомана, към който британците са или враждебно настроени, или демонстрират безразличие.

Когато британците обаче започват да припознават този европейски проект и решават, че ще е от полза за индустрията им да се присъединят към него, тогавашният президент на Франция Шарл дьо Гол отсича: „Не!“ За британците отказът е равносилен на неблагодарност към страната, която му е дала убежище към края на Втората световна война. Така семената на евроскептицизма са засети на Острова още преди британците дори да са се присъединили към общността.

Великобритания се присъединява в крайна сметка към Европейската икономическа общност през 1973 г. по времето на консервативния премиер Едуард Хийт. Стъпката е потвърдена и по време на референдум, състоял се през 1975 г. след предоговарянето на условията за присъединяване от лейбъристкото правителство на Харолд Уилсън.

По това време, с малки изключения, антиевропейските настроения са „привилегия“ предимно на левицата на Острова. Кулминацията е манифестът на лейбъристите за генерални избори през 1983 г., наречен „най-дългото предсмъртно писмо в историята“. В документа се призовава за излизане от общия пазар и едностранно ядрено разоръжаване. Партията претърпява катастрофална загуба, но пък бъдещите премиери Тони Блеър и гордън Браун влизат в парламента, а в основата на кампанията им е оттеглянето на страната им от общността.

По-късно антагонистичната позиция на Маргарет Тачър по отношение на европейската общност става причина за разделение в Консервативната партия. За 11 години на власт Тачър губи трима висши политици, които напускат заради противоречия с нея – Майкъл Хезълтайн, Найджъл Лоусън и Джефри Хоу. Точно речта на Хоу, когато подава оставка, павира пътя за падането на Тачър, а свидетели описват събитието като „мъченичеството на света Маргарет“ - събитие, което циментира антагонизма към европейския проект.

През 1992 г. паундът излезе от първия Европейски валутен механизъм (ERMI) и денят - 16 септември, стана известен като „черната сряда“. В отчаян опит да запази обвързаността на националната валута с германската марка, Великобритания буквално изчерпи валутните си резерви и лихвите стигнаха главоломни равнища. Раната се отвори още по-широко заради реакцията на Германия: Берлин отказа да даде пари, за да се даде възможност на Лондон да остане в механизма.

За евроскептиците на Острова обаче черната сряда всъщност е „бяла“. Периодът след това съвпада с период на относително стабилен икономически растеж до 2008 г., през който икономиката на Великобритания надмина икономиките на своите европейски партньори. Така се затвърди идеята, че за британската икономика е добре да е извън ядрото на ЕС. Дълговата криза в еврозоната засили още повече усещането на британците, че икономиката на страната им се „спъва“ в ЕС.

През 2011 г. сегашният премиер на Великобритания Дейвид Камерън се противопостави на идеята за промяна на Лисабонския договор, за да се помогне на затруднените държави от еврозоната. Ходът значително увеличи популярността му у дома, макар че на практика маргинализира Великобритания, и подкрепи възхода на евроскептиците. Камерън в последствие обеща, че ако спечели изборите през 2015 г., ще предоговори ангажиментите на Лондон към Брюксел и ще проведе през 2017 г. референдум дали страната да остане в ЕС, или да напусне съюза.

Още не е ясно дали резултатите от евроизборите във Великобритания ще отбележат още един решителен момент от историята на противоречивите отношения между Лондон и ЕС. Историята предполага, че за добро или за лошо Великобритания ще си остане странната европейска държава, без значение дали ще напусне общността, или ще остане в нея. 

Още новини от Свят четете в Investor.bg