Наистина ли Съветският съюз си е отишъл?

22 август е празник в Русия: Ден на националното знаме. Обаче заема доста ниско място в йерархията на празниците. Няма да има парад като в Деня на победата. Руснаците няма да почиват като на Деня на труда, Деня на Русия, Деня на жената, Деня на защитниците на отечеството и още половин дузина други празници. Някой, който посещава страната, едва ли ще забележи, че този месец Русия отбелязва 25 години от исторически повратен момент, пише Маша Гесен във в. "Ню Йорк таймс".

Какво се случи преди четвърт век? На 18 август 1991 г. четирима от най-високопоставените съветски представители отлетяха в Крим, където президентът на Съветския съюз Михаил Горбачов прекарваше отпуска си, и го поставиха под домашен арест. На следващия ден съветските граждани се събудиха с новината, че комитет от КГБ, армията и лидерите на КПСС е обявил извънредно положение. Три дни по-късно превратът пропадна.

На 21 август провалът му стана очевиден и властите на Москва скоро махнаха гигантски паметник на основателя на тайната полиция Феликс Дзержински от пиедестала му в центъра на града. Руското бяло, синьо и червено знаме се издигна над сградата на законодателния орган, Върховния съвет на СССР в Москва. Само трима души загинаха на московските улици, преди опитът за преврат да приключи.

Две години по-рано поредица от народни протести, водени от продемократични активисти, свалиха комунистическите управления в няколко източноевропейски страни. Те станаха известни като Революциите от 1989 г. Повечето бяха мирни; чехите нарекоха своята "кадифена". Управляващите партии просто капитулираха. Според много публикувани на Запад книги и по мнението на някои руски интелектуалци трите дни на август 1991 г. бяха руската версия на кадифена революция и те бяха запомнени като края на Съветския съюз.

Те обаче не бяха нито краят на Съветския съюз, нито кадифена революция. Двадесет и пет години по-късно това може би е по-ясно от всякога.

Към лятото на 1991 г. съветската империя агонизираше от две години. Във всяка от съставните й 15 републики, включително Русия, имаше популярни движения за независимост. Навсякъде избухваха етнически конфликти и гранични спорове; проля се кръв. Горбачов лавираше между военни и мирни решения на набиращите сила кризи. Съветската държава бе използвала сила в Азербайджан, Грузия и Литва, десетки души бяха убити, а всички, които искаха промяна, бяха горчиво разочаровани.

Само че хардлайнерите, които бяха мнозинство в съветското ръководство, смятаха Горбачов за твърде мекушав. Като всеки лидер, който се старае да угоди на всички, Горбачов бе мразен от мнозина и нехаресван от повечето. Най-яростната му борба обаче беше с Борис Елцин, бивш партиен бос, който през юни 1991 г. стана избраният от народа лидер на Руската република в СССР.

Провалът на преврата на хардлайнерите създаде възможност за Елцин. Докато Горбачов бе държан за заложник в Крим, Елцин беше в Москва. Той се обърна към настроените срещу преврата протестиращи, и то качил се върху танк. След като пучът свърши, той бе смятан от мнозина за водача на победоносната съпротива и вече бе в позиция да казва на Горбачов какво да прави.

Когато Горбачов се върна в Москва на 22 август и започна на прочиства редиците на множеството поддръжници на преврата, Елцин смени някои от назначените от Горбачов със свои хора. Той също така се погрижи КПСС, чиито лидери бяха организирали пуча, да бъде закрита, докато Руската комунистическата партия продължи да работи. С други думи, Елцин пое контрола над всички важни съветски институции, от КГБ до командния център на плановата икономика.

През есента на 1991 г. другите съветски републики една след друга обявиха независимост, докато Горбачов, който още беше президент на СССР, се бореше да запази единството на съюза. През декември Елцин и лидерите на Беларус и Украйна се срещнаха и споразумяха Съветският съюз да бъде разпуснат. Горбачов не бе поканен. Даже не бе първият уведомен: узна го от беларуския лидер, след като Елцин се обади на президента Джордж Буш баща да му съобщи новината. В крайна сметка Горбачов трябваше да подаде оставка от президентския пост, защото страната му вече я нямаше. Повечето от институциите й заедно с членствата в международни организации преминаха към нова държава, наречена Руска федерация.

Елцин и сътрудниците му смятаха, че случилото се в Русия е по-добро от всякаква революция, дори и кадифена. Те бяха убедени, че с превземането на съществуващите институции ще донесат демокрация на Русия по-бързо и по-безболезнено, отколкото с разрушаването им. Не се замислиха кой знае колко върху факта, че това бяха институции на един дълго просъществувал тоталитарен режим. Не се съмняваха, че разполагат с нужната воля и сила да ги променят.

Тези институции обаче се оказаха по-силни от хората, които се бяха заели да ги реформират. Те се съпротивляваха на промените близо едно десетилетие, а щом Владимир Путин стана президент, те си дойдоха на местата и благоприятстваха регреса на Русия.

Днес животът в Русия, където всичко е политическо, където населението е мобилизирано около лидер и нация, където цензурата и еднопартийното управление на практика са възстановени, прилича повече на живота в Съветския съюз, отколкото в който и да било момент през последните 25 години.

Паметникът на тримата мъже, които загинаха по време на опита за провалилия се преврат през август 1991 г. - паметна плоча, за която знаят малцина - е занемарен, а обсъжданията вместо него да се издигне подходящ, видим отвсякъде паметник, заглъхнаха преди години. Затова пък статуята на Дзержински, която се намира в парк недалеч от Кремъл, бе любящо ремонтирана това лято, може би за четвърти път през последните няколко години. Обсъжда се и нейното връщане на старото й място.
 

/БТА/