Twitter - предпочитаното оръжие на "главномразещия" в САЩ

Президентът на САЩ сега е утвърден като нашия "главномразещ". Словесните нападки към други хора изглежда са това, което най-добре му се удава и на което той най-много се радва. Сега вече знаем, че Twitter е предпочитаното му оръжие, пише в свой анализ в. "Ню Йорк таймс".

Той го ползва срещу появили се в новините хора и институции. В четвъртък разкритикува в Twitter сенатската комисия за разузнаването, че разследва него вместо медиите. Преди това се нахвърли на кметицата на Сан Хуан Кармен Юлин Крус за "слабото й управление". няколко дни преди това беше взел на мушка играчи и собственици на отбори по американски футбол. Преди това беше Стивън Колберт, а преди него - сенатор Джон Маккейн, а преди него пък сенатор Мич Макконъл. Списъкът е дълъг.

Заяждането с появили се в новините хора има политическа логика: то задълбочава поляризацията на страната, а това може да е от полза за президента. Бълването на омраза срещу известни хора е част от стратегията му.
Главната цел на мразенето е така да вбесите критиците си, че да ви отвърнат с още повече омраза.

Обидите обикновено предизвикват по-крайни реакции. Един от резултатите е, че Тръмп успешно превръща мишените на омразата си и тези, които издигат глас в тяхна защита, в още по-краен образ на това, което твърдите му привърженици вече презират.

Употребата на омраза като провокационна тактика може и да не чак толкова обичайна сред президентите на САЩ, но е често срещана в други страни. Президентите марксисти са особено известни с нея. Когато прегръщат класовата борба, марксистките президенти по същество възприемат политика на омраза към една прослойка от обществото, частния сектор.

Ако частният сектор отвърне на удара, президентите марксисти удържат политическа победа, защото сега могат да представят доказателство на това, което през цялото време са изтъквали: че капиталистите са лоши хора.

Президентите популисти също прибягват често до омразата като политическа тактика. За популистите мишената винаги е някаква авторитетна фигура. Не е задължително да е капиталист. Може да е представител на който е да е елит: водещи политици, уважавани журналисти известни преподаватели, свещеници, известни политически анализатори, звезди, професионални спортисти и - защо пък не? - кметове от малки острови.

Някои от най-известните популисти в света от последното десетилетие са майстори на тази игра на мразене. Реджеп Тайип Ердоган в Турция, Виктор Орбан в Унгария и Уго Чавес във Венецуела използват или използваха омразата като средство за поляризиране и така се задържат на власт.

И тримата в някакъв момент бяха с нисък обществена подкрепа и се върнаха на върха чрез радикализиране. Радикализацията означаваше да приемат точно политиките, от които най-много се боеше опозицията: анти-секуларизъм в Турция, анти-европеанизъм в Унгария и анти-плурализъм във Венецуела. Тя обаче означаваше и бълване на оскърбления по основни личности в страните им, включително уважавани обществени дейци и звезди. Мотивацията на тези нападки беше да накарат опозицията също да отиде в крайности.

Когато опозицията възприеме крайни позиции, това парадоксално може да разшири електоралната база на президента, защото предизвиква сливане на твърдите поддръжници и умерените колебаещи се. Хардлайнерите реагират като казват: Колкото и лоши да са недостатъците на президента ни, те не може да се сравняват с ексцесиите в другия лагер. Умерените пък започват да се съгласяват с тях, като стават свидетели на крайните реакции на опозицията.

Докато неполяризиращият президент може да каже на поддръжниците си да се успокоят, поляризиращият има нужда те да подивеят. По този начин той може да се предложи като защитник на твърдите си привърженици. Следователно е важно мишените му да се отъждествяват с вражеската идеология. Така че когато Тръмп нападна кметицата Крус, той се постара да добави, че тя следва линията на демократите.

Тръмп е открил какви предимства има да докарваш опозицията до крясъци. И понеже знае, че сърцевината на твърдата му база е коалиция срещу елитите, той осъзнава, че има разрешението на твърдите си привърженици да стане водещият иконоборец на Америка. Колкото повече очерня уважавани хора и институции, толкова повече твърдите му поддръжници ще са политически удовлетворени. Това е храната, която да се дава на всяка популистка коалиция срещу елита.

Поляризацията, естествено, предизвиква интензивна враждебност в другия лагер и това е рисковано за всеки президент. Изправи ли се пред този риск, президентът или променя политическия си курс, или развива анти-несъгласието. Тръмп избира второто.

Анти-несъгласието изисква да преувеличавате колко безпочвено е несъгласието. Ето защо президентът в своите туитове на омразата обича да използва аргумента "как смеете". При кметицата Крус Тръмп се зачуди как тя смее да го критикува, след като федералните служители правят толкова много за Пуерто Рико. При играчите от Националната футболна лига (НФЛ), той се погрижи да им напомни за "привилегията им да печелят милиони" в НФЛ.

Като се има предвид, че стратегията за оцеляване на Тръмп е да поляризира, критиците му трябва да се научат как да играят внимателно неговата словесна война. Те трябва да заемат позиции, като същевременно избягват да заимстват президентската тактика на ескалиране, за да не потвърдят образа, който президентът иска да им изгради.

Самообладанието обаче, естествено, трудно се поддържа, особено ако президентът е главният поляризатор. В даден момент някои от мишените му също ще направят нещо непредпазливо или дори крайно. Ако това се случи, най-вероятният победител ще е Тръмп.

/БТА/