Тръмп и изкуството на сделката: Играе ли американският президент четириизмерен шах?

Ако сте ужасени от външната политика на президента Доналд Тръмп, вероятно вярвате, че той предава американски приятели (като НАТО и Украйна), принципи (демокрация и суверенитет), а също и интереси (като сее глобален хаос и анархия). Не помага това, че неговите лейтенанти от националната сигурност дават сигнали за некомпетентност, като си изпращат съобщения един на друг, а също и на случаен журналист, за подробни военни планове.

Ако обаче сте привърженик на MAGA, всяка идея за национална сигурност, която може да изглежда налудничава – анексиране на Канада и Гренландия, изграждане на ривиери в ивицата Газа, изпращане на сърдечни емотикони „на Русия с любов“ – вместо това отразява Тръмп, който играе четириизмерен шах, твърде сложен, за да го проумеят простосмъртните, пише в материал Bloomberg TV Bulgaria.

Има и трети вариант: с безразсъдното си преследване на краткосрочни сделки и фотографски моменти, Тръмп може да нанесе трайни щети на така наречения международен ред, основан на правила, като същевременно – повече от глупав късмет, отколкото хитрост – решава един от най-големите стратегически ребуси, пред които са изправени САЩ. Този проблем е задаващото се формиране на антиамериканска "ос" между Китай, Русия, Северна Корея и Иран.

Напомняйки за онази по-ранна ос между нацистка Германия, фашистка Италия и имперска Япония, такова съглашение, ако някога се осъществи, може някой ден да принуди Америка да води четири едновременни войни (или, ако предпочитате, една световна война на четири фронта). Тъй като американската армия е подготвена да спечели само една голяма и една малка война едновременно, Америка може в този кошмарен сценарий да загуби.

Признаците за тази нова ос се натрупаха особено след нахлуването на Русия в Украйна през 2022 г. След като стана ясно, при предшественика на Тръмп Джо Байдън, че воденият от САЩ Запад стои на страната на Киев, Пекин, Пхенян и Техеран, които всички споделят ненавистта на Кремъл към американското надмощие, подкрепиха Москва.

Северна Корея подписа пакт с Кремъл и изпрати войски да се бият редом с руснаците. Иран даде на Русия дронове и ракети, за да стреля по украинците. Китай предостави технологии с двойна употреба с военни функции. И Москва върна услугата с екстри от евтин сибирски петрол до военно ноу-хау. Тя дори пази гърба на Северна Корея в ООН, налагайки вето върху налагането на санкции срещу ядрената програма на Пхенян.

За известно време мотивацията за това сътрудничество беше очевидна: и четирите режима се противопоставиха на един и същ противник във Вашингтон и на реда, несъвършен, какъвто беше, който Америка пазеше от 1945 г. до януари 2025 г. и който обхващаше всичко от либералните правила за търговия до международното право. Говорейки за глобално морално състезание между демокрации и автокрации, самият Байдън предостави на оста историята за нейното съществуване.

Но автокрацията не е идеология, както марксистко-ленинизмът, да речем, беше по време на Студената война. Всъщност неоцаризмът на Москва, теокрацията на Техеран, социализмът на Пекин с китайска специфика и култът към наследствения лидер на Пхенян споделят малко (освен пренебрежението към свободата и жаждата за власт).

Вместо това Китай и Северна Корея, които Мао Цзедун описваше като устни и зъби, като цяло нямат доверие един към друг. Русия може да е постигнала обща кауза с Иран по време на гражданската война в Сирия и с радост да е приела помощта му след нахлуването в Украйна, но може да изостави Техеран по прищявка. Междувременно иранските молли смятат своите колеги в другите три сили за неверници, макар и по-малко омразни от американците или израелците.

А Китай, който се нуждае от другите три по-малко, отколкото те се нуждаят от него, се стреми към глобално лидерство със САЩ, по-добри отношения с Европа и иначе повече господство над Източна Азия. Тя няма интерес Северна Корея да създава повече ядрени оръжия, Иран изобщо да получи такива или Русия да заплашва използването на такива оръжия в Украйна. Пекин много би предпочел да ръководи, да речем, Глобалния юг, отколкото една ос от парии.

Още преди Тръмп да положи втората си клетва, това напрежение накара някои американски стратези да се съмняват дали оста е правдоподобна заплаха. "Бих ги притиснал да са заедно", каза един бивш служител на националната сигурност пред група, включително и мен, защото "тези хора ще се разкъсат един друг“.

Тогава дойде Тръмп. И изведнъж всички предишни предположения се провалиха. Тръмп не се интересува от състезания между демокрация и автокрация. Вместо това той се стреми да стане силен човек като Владимир Путин в Кремъл или Си Дзинпин в Джоннанхай. Той ругае Украйна и съюзниците от НАТО, включително Канада и Дания, чиито територии би искал да анексира толкова, колкото Русия копнее за Украйна. Преди всичко той иска сделки, в идеалния случай такива, които са бързи и фотогенични.

С този начин на мислене Тръмп подхожда към всеки от зловещата четворка, сякаш е изолиран актьор. Той говори с Путин за голямо рестартиране на отношенията САЩ-Русия, като Украйна е принизена почти до дребния шрифт. Той наложи някои допълнителни мита на Китай, но иначе действа изненадващо лело срещу Пекин досега. Той все още не е направил нищо за Северна Корея, но се срещна с Ким Чен Ун по време на първия си мандат и би го направил отново.

Тръмп говори най-твърдо срещу Иран и се върна към упражняването на „максимален натиск“ чрез санкции. Това можеше да се очаква, тъй като Иран е най-слабият от квартета - единственият без ядрени оръжия и този с най-малко впечатляващата противовъздушна отбрана, откакто Израел бомбардира повечето от тях на пух и прах миналата есен. Това, което той наистина иска от Техеран, е ново споразумение, по-добро от това, от което се отказа през първия си мандат, за ограничаване на ядрената му програма.

В тази светлина неговата политика към Иран в момента няма смисъл. Тръмп казва, че иска да бъде миротворец и сключващ сделки, но заплашва да бомбардира или да позволи на Израел да бомбардира подземните центрофуги на Иран и други съоръжения. (За отбелязване е, че неговите съветници по националната сигурност, включително този, отговорен за включването на журналист в скандалната обмяна на съобщения, звучат по-шовинистично от самия Тръмп.) Ако той наистина иска сделка, той трябва вместо това да съобщи, че ще позволи на режима да оцелее и да продължи да управлява гражданската си ядрена програма, както е разрешено от Договора за неразпространение на оръжия. По този начин Техеран също има стимул да говори.

След като тази дипломация се разгорещи, нещата стават интересни за цялата ос. Русия и Китай бяха страни, подписали ядреното споразумение с Иран през 2015 г., което Тръмп по-късно отхвърли. Те биха могли отново да се обединят със САЩ (и Европейския съюз и други) като част от нова сделка. Едновременно с това Тръмп може да започне да говори с Путин и Си за предотвратяване на тяхната собствена тристранна надпревара в ядрените оръжия и за остатъчния проблем с Ким на Корейския полуостров. В ООН САЩ вече гласуват с членовете на Оста вместо с традиционните си съюзници.

Ако Тръмп, като постави толкова много схеми в действие, предотврати формирането на блок, враждебен към САЩ, това би било добър резултат. Проблемът е цената. Новото разведряване ще се основава на разбирането, че САЩ абдикират от традиционната си роля на пазител на Pax Americana, системата от правила и норми, които повече или по-малко ограничават големите сили и защитават малките страни.

В този прекрасен нов свят Китай може да се чувства по-свободен да поглъща малките в своите морета, Русия в съседните си страни и САЩ в западното полукълбо. Просто ще бъде по-малко вероятно да воюват един срещу друг. Както и да го наричате, това не е прогрес.

Андреас Клут е колумнист в Bloomberg Opinion, отразяващ дипломацията на САЩ, националната сигурност и геополитиката. Преди това е бил главен редактор на Handelsblatt Global и кореспондент на Economist.