Чавизъм пред лицето на света: Как Мадуро запазва позицията си на международната сцена

През последните десет години Николас Мадуро се опитва да превърне венецуелската държава в политико-военна машина, способна да се сплоти срещу всякакъв външен натиск. Според наратива, промотиран от самото венецуелско правителство, тази рамка би му позволила дори да издържи на потенциален сблъсък със Съединените щати, във време на засилено напрежение между двете страни, като Доналд Тръмп заплашва с операции на венецуелска земя. Въпреки че наследи идеологическата и дипломатическа структура на Уго Чавес, Мадуро оформя своя собствена версия на "многополюсния свят" – доктрината, която продължава да ръководи международната стратегия на чавистите, пише испанският El Pais.

Когато Чавес почина през 2013 г., мнозина – както във, така и извън Венецуела – смятаха, че боливарският проект ще се срине без централната си фигура. Но се случи обратното: отсъствието му допълнително затвърди мита за него във военните и държавния апарат и този символичен тласък помогна за консолидирането на това, което оттогава се възприема като "революционна държава".

Мадуро се възползва от този момент, за да предприеме тиха, но решителна задача: вграждане на ценностите на чавистите във военните и полицията. Той направи това на фона на социално-икономическия колапс на Венецуела и прогресивната ерозия на политическия капитал на движението, с ясна цел: да гарантира, че въоръжените сили, разузнавателните служби и полицията действат според революционната логика, независимо от обстоятелствата.

С течение на времето така нареченият съюз между гражданите, военните и полицията – който Чавес насърчаваше след неуспешното си въстание през 1992 г. – престана да бъде абстрактна концепция и се превърна в ключалката, която държи чавизма сплотен и под абсолютен контрол в криза като настоящата. Този механизъм е един от най-ефективните инструменти на Мадуро за управление на вътрешни конфликти и поддържане на хегемонията му, дори когато регионалният политически пейзаж се променя с всеки избор.

Всичко това беше ключово през последните месеци, през които отношенията със Съединените щати бяха белязани от засилена враждебност:

безпрецедентно военноморско и въздушно разполагане в Карибите, санкции срещу чавизма, затваряне на венецуелското въздушно пространство и заплахи за атаки на венецуелска територия срещу наркотрафиканти – претекст, използван от Вашингтон, за да потопява лодки, за които се твърди, че са натоварени с наркотици, в карибски води, действия, които вече доведоха до 87 смъртни случая. Въпреки всичко, Тръмп запазва отворена възможността за преговорно решение на кризата и все повече отхвърля идеята за нахлуване в държава, което би предизвикало регионално земетресение с вторични трусове отвъд океана.

В продължение на 25 години венецуелската външна политика се основава на тезата за „многополюсен свят“, формулирана от Чавес още преди да дойде на власт. При Мадуро тази рамка остава в пълна сила. От 2004 г. насам Каракас превърна твърдия антиимпериализъм спрямо Съединените щати в крайъгълен камък на своята дипломация, превръщайки страната в обявен противник на Вашингтон и установявайки международна визия, вкоренена в най-радикалните сектори на венецуелската левица.

Тази идеологическа рамка позволи изграждането на съюзи с центрове на власт извън сферата на влияние на САЩ, за предпочитане авторитарни режими като Китай, Русия, Иран, Беларус и Турция. В Латинска Америка връзките бяха засилени с Куба и Никарагуа, две консолидирани диктатури и най-близки съюзници на чавизма. Стратегията включваше и отношения с правителствата на регионалната демократична левица – Луис Инасио Лула да Силва в Бразилия, Густаво Петро в Колумбия, Киршнерови в Аржентина, Ево Моралес в Боливия и Рафаел Корея в Еквадор – които в продължение на години помагаха на Чавес да прикрива амбициите си за продължаващо управление, докато засилваше конфронтацията си с Вашингтон.

Този мост започна да се влошава след президентските избори през 2024 г., на които Мадуро се обяви за победител, без да покаже протоколите, удостоверяващи победата му, докато опозицията показа тези, които успя да събере в цялата страна, за да демонстрира победата си. Принудителното преизбиране създаде дискомфорт за Петро и Лула, които неуспешно се опитаха да посредничат в кризата. Чилиецът Габриел Борик, от друга страна, напълно скъса с Каракас, осъждайки, че чавизмът е „откраднал“ изборите.

Чавес също така отвори пътища отвъд конвенционалните дипломатически структури: той установи отношения с колумбийските партизани, ливанската шиитска групировка Хизбула, либийския лидер Муамар Кадафи, различни палестински лидери и африкански организации. Движението на необвързаните се превърна в удобно пространство за венецуелската дипломация, убежище сред страни със слаби или несъществуващи демократични институции.

Това се утежняваше от способността на Чавес да експлоатира негодуванието към Съединените щати в различни сектори на латиноамериканското общество.

Чавес, стратегия, която дори му отвори врати на европейски арени, изигра ключова роля в това разширяване. Мадуро, който активно участва в това разширяване през петте си години като външен министър, продължава да култивира същия този политически и символичен капитал.

От 2014 г. насам Мадуро леко смекчи реториката на Чавес към Съединените щати, но задълбочи зависимостта на Венецуела от стратегически съюзници, особено Китай и Русия. С Москва Венецуела модернизира част от армията си, осигури специализирано обучение за няколко от своите служители и усъвършенства разузнавателния апарат на държавата. В официалния наратив тези съюзници биха действали като защитници в случай на форсмажорни обстоятелства.

Тази комбинация – солиден вътрешен апарат, съюзи със сили, противопоставящи се на Съединените щати, и алтернативна дипломатическа екосистема, състояща се от авторитарни режими и въоръжени организации – е в основата на рамката, която чавизмът представя като своя защита срещу агресията на Вашингтон и всеки екстремен сценарий.