Парадоксът на Путин: Русия вече не е велика сила, а Украйна се издига в Европа

Продължаващата война на Русия срещу Украйна често и подвеждащо се характеризира като конфликт на велики сили.

Разказът е следният: Русия воюва срещу Украйна, защото се чувства застрашена от разширяването на НАТО в Източна Европа след 1991 г. Истинският враг са Съединените щати, които са най-малкото "в основата за започване" на войната.

Това тълкуване следва тезгите на Кремъл. То взема логиката на Студената война и я поставя в коренно различен съвременен свят. Ала то е опровергано както от политолози, така и от историци.

В действителност войната на Русия е противоположност на конфликта на велики сили. Това е конфронтация между средни сили. Великите сили - Съединените щати и Китай - действат отстрани.

Вече не е велика сила

Русия не е велика сила след разпадането на Съветския съюз през 1989-1991 г. Както обсъждам в моята новообновена книга "Войната на Русия срещу Украйна", Русия е средна сила с комплекс за велика сила.

Тя успешно узурпира наследството на съветските велики сили, включително постоянното си място в Съвета за сигурност на ООН и един от най-големите ядрени арсенали в света. Тя също така проектира визия за себе си като световен лидер, което спечели известна подкрепа сред консерваторите в глобалния север и критиците на хегемонията на САЩ в глобалния юг.

Но тя вече не може да подкрепи тези твърдения. Брутният вътрешен продукт (БВП) на Русия е само малко по-голям от този на Южна Корея и по-малък от този на Канада или Бразилия.

Тя все още има една от най-големите армии в света, с приблизително 1,1 милиона действащи военнослужещи. Но за да я поддържа, Русия трябваше да отдели 7,5% от икономиката си - или 190 милиарда щатски долара - за военни разходи през 2025 г.

Междувременно, често осъжданото като "недостатъчно" харчене на европейските сили в НАТО, нито една от които не отделя повече от 4,5% от БВП, се равнява на близо три пъти повече: 559 милиарда щатски долара.

Руският президент Владимир Путин започна война, за да обърне тази реалност и да направи Русия отново велика. Но руската армия не успя да надвие украинската армия във войната, въпреки че Киев има само 880 000 действащи военнослужещи (цифрите варират според други оценки).

Четири години и половина след пълномащабното нахлуване Русия претърпя функционално поражение в Украйна. Около 80% от Украйна остава в украински ръце зад до голяма степен статична фронтова линия. Москва вече е сведена до провеждане на въздушна атака срещу цивилни - престъпна стратегия на отчаяние с малко исторически примери за успех.

Международното ѝ влияние също намалява. От 2022 г. насам Русия загуби внимателно подбрани съюзници в Сирия, Венецуела и Унгария. Европа, някога доходоносен пазар за руски въглеводороди, се превърна в дългосрочна враждебност.

Междувременно Украйна се издигна от малка сила в покрайнините на Европа до дипломатическа и военна средна сила в сърцето на континента.

Макар че все още е финансово зависима от Европа, сега е световен лидер в производството на дронове. Неотдавнашната "дипломация на дронове" на президента Володимир Зеленски в Близкия изток - която завърши с десетгодишни сделки с три държави - допълнително демонстрира, че една страна се справя много по-добре от очакваното.

Украйна също играе централна роля в продължаващото самоутвърждаване на Европа - и тази седмица направи важна крачка напред към присъединяването си към Европейския съюз.

Защо великите сили се дистанцираха

Тази война, следователно, е война между средни сили, а не косвен конфликт между велики сили. Това не може да се тълкува като някаква голяма игра за "Евразия".

Нито Китай, нито САЩ искаха война в Европа през този век. Китай остава фокусиран върху Тайван, докато САЩ се опитват да се справят с катастрофалното изтегляне от Афганистан и опасенията си относно възхода на Китай в Индо-Тихоокеанския регион. По време на ескалиращата криза, предизвикана от Русия през втората половина на 2021 г., администрацията на Байдън се опита да деескалира, да създаде дипломатически отклонения и да провали руските военни планове, като ги направи публични.

След пълномащабното нахлуване в началото на 2022 г. Китай и САЩ останаха предпазливи да не превърнат войната на Путин в конфликт между велики сили.

Китай се възползва от невероятно евтините руски енергийни доставки и пазари, сега изоставени от европейския или американския износ. Той стана "решаващият фактор" за руската война, надявайки се да разсее САЩ от Азия.

Но Пекин внимаваше да не доставя оръжия на Русия. Той също така зае публична позиция срещу ядрената ескалация и потвърди "суверенитета и териториалната цялост" на всички участващи страни.

По-важното е, че Китай така и не санкционира Украйна, която е зависима от произведените в Китай части и материали за разрастващата се индустрия за дронове.

Междувременно Съединените щати се колебаеха в подкрепата си за Украйна.

Първоначално служители на американското разузнаване предполагаха, че Русия ще спечели войната в рамките на няколко дни. 

Украйна оцеля, най-вече благодарение на собствените си арсенали, администрацията на Байдън започна да я подкрепя, макар и с уговорки. Оръжията, които изпращаше, идваха с определени условия, а доставките често се забавяха от страх от преминаване на руска червена линия или друга.

Тази война беше дори по-неудобна за Съединените щати, отколкото за Китай. Това чувство само се засили при администрацията на Тръмп. С отдръпването на САЩ, гъвкава коалиция от демократични средни сили се включи в помощ на Украйна.

Това, което виждаме да се случва в Украйна, е пренастройването на световната система от доминиран от САЩ глобален ред след 1991 г. към многополюсен свят. В този свят средните сили играят много по-голяма роля, отколкото по време на Студената война или след нея.

Лидерите на средни сили като Австралия и Канада са в процес на осъзнаване на тази реалност.

За разлика от това, президентът на САЩ Доналд Тръмп все още не е разбрал това състояние на нещата. Дори ако сега може да върне вниманието си към тази война, той ще открие, че има по-малко карти за игра, отколкото си е мислил.

Анализът е на Марк Еделе, професор по история в Университета на Мелбърн "Хансен", за The Conversation.