Как Бог допусна да се случи това: 60 години от ужаса в Аберфан, убил 114 деца

Малко събития са оставили по-дълбок отпечатък върху Уелс от трагедията в Аберфан.

Шест десетилетия по-късно тази трагедия остава вплетена в колективната памет на нацията - ден на невъобразима загуба, който преобрази една общност и промени отношението към индустриалната безопасност в цяла Великобритания.

В 09:15 ч. на 21 октомври 1966 г. едно обикновено училищно утро е помрачено, когато купчина въглищни отпадъци над Аберфан се срутва. Черна маса  се свлича с грохот по планинския склон, поглъщайки началното училище "Пантглас" и близките домове. За броени мигове загиват 144 души, сред които 116 деца - всичко това се случва в последния учебен ден преди есенната ваканция.

По повод 60-ата годишнина, преки свидетели на събитието споделят своите тежки спомени пред BBC.

Учителката Мейр Морган е била 25-годишна учителка, работеща в училище "Пантглас" от една година

"Спомням си, че ръмеше, беше мъгливо. Бих училищния звънец около 08:50 ч., преди децата да влязат вътре. Чу се ужасен тътен и аз погледнах през прозореца. Видях, че една стена е рухнала, и разбрах, че трябва незабавно да изведа учениците си навън. Докато бягахме, видях училищния пазач, който бързаше да изведе други деца.

Отвориха параклиса "Бетания", за да настанят там загиналите деца, но първите открити тела бяха положени в навес на училищния двор. Открихме ги, преди да бъдат почистени и преди родителите им да бъдат уведомени.

Беше ми много тежко. Спомням си едно малко момиченце - и сега виждам лицето ѝ. Имаше красива, черна, къдрава коса.

Шестгодишният Гарет Джоунс е един от първите спасени

Стивън Андрю извежда Гарет на безопасно място в онзи съдбовен ден.

"Чу се един много необичаен звук - нещо като тътен. Все едно някой хвърля камъни по пода, но шумът ставаше все по-силен и по-силен. След това вода започна да пробива през пода, стените се напукаха, а дървените греди започнаха да се чупят. Учителката сложи един чин върху маса, а отгоре - малко столче. Качи се върху тях и счупи прозореца. После ни вдигна - вероятно хващайки ни за вратовете - за да ни измъкне навън през отвора. Безкрайно съм ѝ благодарен за бързата реакция. Тя спаси живота ни.

Когато излязох навън, видях планина от въглища и кална маса. Навсякъде имаше прах и вода. Изтичах към вкъщи и си спомням как казах: "Мамо, мамо, планината се срути върху училището!"

Гейнър Мадуик е била на осем години, когато губи братята и сестрите си

Гейнър Маджуик е била на осем години и в онзи ден е отишла на училище заедно с брат си Карл (на седем години) и сестра си Мерилин (на десет години).

"Чух огромен тътен, сякаш идваше ураган. Беше толкова мощно, че разбрах - нещо се приближава, но не знаех какво. След това през прозореца нахлу черна маса, която ме изхвърли от предната част на класната стая чак в дъното. Когато дойдох в съзнание, видях, че класната стая вече не прилича на себе си. Покривът се беше срутил върху нас и бяхме напълно затрупани.

Не виждах краката си и си помислих, че са изчезнали.

Едно дете пред мен беше заклещено, а по главата му се стичаше кръв. Друго дете се опитваше да си проправи път през покрива, за да потърси помощ. Главата ми беше разцепена, а ръката ми беше заклещена в напуканата стена и не можех да я мръдна. Ощипах ръката на едно дете до мен, за да видя дали ще реагира. Не помръдна. Тогава чух някой да вика: "Ще счупя прозореца!" - и видях дядо си. Заплаках. Никога няма да забравя погледа в очите му, когато разбра, че съм жива.

Бях счупила бедрената си кост - кракът ми просто висеше безпомощно, а обувките ми ги нямаше.

"Ще ти купя всички обувки, от които имаш нужда", каза майка ми, когато ме посрещна навън.

След това родителите ми хукнаха да търсят другите ми брат и сестра. По-късно ми казаха, че Карл и Мерилин са загинали, а всичките ми приятели също ги нямаше вече. Животът ми се промени завинаги."

Джеф Едуардс беше на осем години и беше спасен последен

Докато учителят говореше пред черната дъска, се чу тътен, който ставаше все по-силен и по-силен.

"Лампите започнаха да се люлеят напред-назад, но учителят ни успокои, че няма място за притеснение. Беше просто гръмотевица.  Следващото, което си спомням, е как се събуждам и виждам светлина от небето, защото покривът се беше срутил. Бях затиснат, но в съзнание, и видях мъртво момиче върху рамото си. 

Чуваха се писъци, викове и плач, но с времето те ставаха все по-редки. Това беше така, защото децата умираха от физически травми, от срутилия се покрив и нахлуващата кална маса, или пък не можеха да дишат - нямаха въздух.

Аз имах късмет, защото около мен се беше образувал един вид "въздушен балон". Пожарникарите разбиха прозореца откъм коридора и някой забеляза бялата ми коса. Започнаха да разчистват и накрая ме извадиха, като си ме предаваха един на друг по веригата. Изкараха ме малко след 11 часа; бях последното дете, извадено живо.

Том Хардинг, местният бакалин, ме метна в микробуса си, при зелките и морковите, и ме откара в болница "Сейнт Тидфил".

Дейвид Дейвис е бил смятан за мъртъв.

Дейвид Дейвис е бил смятан за мъртъв и поставен при останалите тела, преди някой да забележи, че кракът му се движи.

"Бях на чина си, съвсем близо до западната част на училището, която пое най-силния удар. Почти веднага бях затрупан от отломки и падащи строителни елементи, от което изгубих съзнание. Казаха ми, че са ме извадили, сложили са ме при загиналите и са ме покрили с одеяло. Тогава някому се стори, че вижда как кракът ми се помръдва.

Лекарят ме прегледа отново. Очевидно все още бях жива и ме откараха в болница."

Джанет Бикли за малко да си остане вкъщи

Джанет е била единственото дете от нейната улица, което се е прибрало у дома от училище в деня на бедствието.

"След като бях боледувала от пневмония, за малко да си остана вкъщи, но бях решена да отида за последния учебен ден. Погледнах през прозореца към насипа и казах на учителя си, че виждам дим. Той отвърна, че това е просто пара от столовата - което ми се стори странно, тъй като в началното училище нямаше столова. Тя се намираше в сградата за по-големите ученици. Но облакът се приближаваше все повече и повече. Сложих глава на чина и я покрих с книгата си - не знам защо, беше просто инстинкт.

Следващото нещо, което си спомням, е как се събуждам затрупана от въглища, пръст и кал. Когато се опитах да си поема дъх, вдишах вода, а лицето ми беше покрито с въглищни отпадъци. Чуваха се много плач и писъци, а после всичко отново потъна в мрак.

Когато дойдох в съзнание, цареше тишина - никой не плачеше, а малкото момче до мен беше мъртво. Един от съучениците ми се движеше наоколо и помогна да ме изровят. В коридора имаше опашка от деца, които чакаха учител да ги извади през прозореца.

Там стоеше едно момче, което просто не помръдваше - беше в пълен шок. Мен ме извадиха, но така и не разбрах какво се случи с него. Чак години по-късно научих, че е починал от инфаркт, преди да успеят да го спасят.“

Рей Лий губи единственото си дете, което е било на осем години

Рей Ли се надяваше да открие единственото си дете - осемгодишната Ан.

"Спомням си, че бяхме изключително близки. Тя правеше неща като например да ме сресва. Възлагах големи надежди на нея.Закусихме, аз отидох на работа, а Ан - на училище. И това беше всичко.

Там цареше пълен хаос - хора се опитваха да влязат в училището. Таях надежда, че може би ще я открият. Обикалях по улиците чак до 22:00 ч., живеейки единствено с тази надежда. Не бях сигурен, че е загинала, докато не я видях в моргата в параклиса "Бетания".

Сега ми е трудно дори да мисля за това.

Искаше ми се да я познавам още малко по-дълго, защото тези осем години минаха толкова бързо."

Дейвид Еванс се обажда за помощ

Дейвид Еванс е бил един от малкото хора в Абърфан, които са имали телефон. Той се обажда на спешните служби.

"Един съсед почука на вратата ми - беше в ужасно състояние, трепереше като лист. Искаше да използва телефона ми, за да повика пожарната, тъй като една къща на улица "Мой Роуд" се беше срутила. Докато разговаряхме, покрай нас пробяга жена, която викаше: "Училището го няма, училището го няма!"

Тръгнах тичешком по улицата и останах шокиран - къщите на "Мой Роуд" бяха смачкани като акордеон.Едно дете викаше изпод развалините: "Помогнете ми, помогнете ми!" 

Хора се втурнаха към него, а аз се насочих към училището. Пристигаха камиони, всеки с около 40 миньори от въгледобивната мина "Мертир Вейл", въоръжени с лопати и кирки. Там имаше почернени майки и аз си помислих: "Какво, по дяволите, се е случило?" Полицаи носеха носилки с чували за трупове и аз се запитах: "Къде е Бог? Как е допуснал това да се случи с всички тези деца?"

Мел Пари заснема разрухата

Мел Пари е бил 18-годишен стажант-фотограф във вестник "Мертир Експрес".

"Пътувах с автобус през Абърфан, когато някой извика: "Училището се е срутило!"

"Спомням си, че си помислих: "Звучи малко нелепо", но погледнах нагоре и видях празнина. Ако сте виждали снимки - масата е погълнала началното училище, но е оставила сградата на по-големите ученици напълно непокътната. Усещах, че нещо не е наред, но тогава журналистическият ми инстинкт се задейства и осъзнах, че имам работа за вършене. Не е нещо, което човек би искал да прави, но това е работата ти."

Калвин Пъгсли е бил журналист

Калвин Пъгсли, родом от Мертир Тидфил, отразява събитието за вестник "Бирмингам Ивнинг Мейл". Преди смъртта си той описва преживяното:

"Едва се виждаше върхът на училището, но всичко останало беше напълно погълнато от тази черна маса. Мъже работеха с лопати и с голи ръце, отчаяно опитвайки се да открият оцелели. От време на време се чуваше сигнал със свирка и всички спираха работа. Настъпваше пълна тишина, докато хората се вслушваха за признаци на живот.

Знаех за някои ужасяващи истории, включително за двама мъже, които играеха ръгби за отбора на Мъртир. Единият беше Дай Бейнън - заместник-директор на училището, едър мъж, приличащ на мечка. Той беше взел в прегръдките си колкото се може повече деца, за да ги предпази. Когато разчистиха помещението, го откриха все още прегърнал децата.

Другият беше Бил Евънс - учител в Мъртир Тидфил. Когато се върна в Абърфан, след като научи за бедствието, от всичко, което притежаваше, му беше останало само това, което носеше на гърба си. Съпругата му и двете му деца бяха загинали, а домът им - напълно заличен."

Бащата на Джанет Кийн отива да търси сестра ѝ

Джанет Кийн се намира в близко средно училище, когато научава, че сестра ѝ Едуина е в опасност.

"Бях в близкото училище "Куейкърс Ярд", когато се разчу, че се е случило нещо ужасно и че има загинали деца. Всички изтичахме навън - просто искахме да се приберем у дома. Родителите ми не бяха там. Не бяха в училището, където баща ми разчистваше отломките.

Той беше открил сестра ми Едуина - тя беше жива. Но не можеше да я извади, защото покривът щеше да се срути. Баща ми легна до нея. Държеше я за ръката, докато тя се задушаваше."

Денис Морган губи сестра си

Денис Морган си спомня колко тежко е било след загубата на сестра ѝ.

"Бях на 11 години и си спомням как баща ми се прибра у дома, носейки портмонето на сестра ми Анет и парче от роклята ѝ. Той я разпозна в импровизираната морга в параклиса. Когато попитах как изглежда, той отговори: "Сякаш спи". Това бяха думите му. Тя изглеждаше спокойна.

Разликата между нас беше само 18 месеца, бяхме много близки като сестри. Деляхме едно легло. От този момент нататък, липсата ѝ до мен се превърна в огромна загуба. Само на 11 години си и се опитваш да осмислиш случилото се."

Преподобният Ървинг Пенбърти оказва подкрепа на опечалените родители

Методисткият пастор на града пътувал към Понтиприд, когато забелязал множество автомобили на спешните служби, насочващи се към Аберфан.

"Когато пристигнах в селото, хората стояха по тротоарите с объркани и смаяни лица. С напредването на деня осъзнахме мащаба на трагедията. Просто стояхме наоколо, разговаряхме, държейки се за ръце, чакахме и се питахме какво се е случило. Мисля, че истинският удар дойде през нощта, когато бащите трябваше да влязат, за да разпознаят децата си - това беше най-тежкият момент от всичко.

Придружих доста от бащите, когато влизаха вътре.

Спомням си един от тях - обикаляхме покрай църковните пейки, върху които лежаха децата, покрити с одеяла. Накрая вдигнахме едно от тях и отдолу беше синът му. Той, разбира се, избухна в плач, а аз - също. И просто стояхме там. За мен това беше служение на сълзите.

В ризницата на църквата "Бетания" медицински сестри и сътрудници на организацията „Сейнт Джон Амбуланс“ трябваше да измият тези малки телца и след това да ги подготвят за полагане. Това сигурно е било най-тежкото от всичко."

Морякът Пийт Остин е докаран с автобус, за да помогне

Пийт, заедно с още 30 членове на екипажа на кораба "HMS Tiger", е откаран с автобус до Абърфан под полицейски ескорт, за да окаже помощ.

"Навсякъде беше просто черно. Дадоха ни конкретни задачи. Аз лично копаех отводнителни канали, за да отклоня водата... други участваха в спасителните дейности. За съжаление, някои от тях се занимаваха с изваждането на телата и охраната на района. Когато пристигнахме, там нямаше тежка техника за разчистване. Затова най-силно впечатление ми направи това, че хората копаеха буквално с голи ръце. Имаше хора, които бяха образували "живи вериги" и предаваха отломките една след друга.

Беше наистина шокиращо."

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.