Европа не трябва да разчита особено на китайския кеш

Миналата седмица китайското правителство изпрати в Европа делегация, водена от председателя на китайския държавен фонд за управление на активи Лоу Дзиуей, за да получи впечатление от първа ръка за това колко е лоша ситуацията и колко по-лоша може да стане, пише Хени Сендер в коментар за Financial Times.

Прибавете към това и слуховете, че китайците изкупуват германски облигации, които ще им донесат цяло състояние, когато (не ако) Германия напусне еврозоната и отново се върне към германската марка. Често срещани са и историите за италиански и испански банкери, които предлагат дялове от банките си на потенциални китайски инвеститори, докато се молят за финансови инжекции.

Щатите се обърнаха към Китай за спасително финансиране през 2007 г. и 2008 г. Сега изглежда е дошъл редът на Европа, да поиска малко кеш от възлизащите на над 3,2 трлн. долара резерви на китайското правителство.

Развитият свят се обръща към развиващите се пазари за кредит - ситуация, която определено не отразява нормалната посока на движение на капиталовите потоци.

Капиталът би трябвало да тече към страни, където растежът е по-бърз, а продуктивността може да бъде оптимизирана чрез капиталови инвестиции - не към уморени икономики, където би стимулирал единствено потреблението на така или иначе силно задлъжнелите домакинства и правителства.

И все пак в известен смисъл не е учудващо, че светът се обръща за финансова помощ към Китай.

Факт е, че Поднебесната империя вероятно е най-големият печеливш от глобализацията. Когато в останалите страни по света се радват на растеж, Китай просперира. Всеки процентен пункт на нарастване на щатската икономика означава 5% ръст на китайския износ, разкриват данни на JPMorgan.

И все пак европейските надежди за китайски кеш могат да бъдат попарени, най-малкото в краткосрочен план.

Причината се крие в урока, който китайците са научили от първата фаза на глобалната финансова криза - няма особено голям смисъл да се опитвате да хванете падащо острие.

Друго обяснение е, че китайските приоритети все още като цяло са вътрешно ориентирани. Пекин се притеснява много по-слабо за останалия свят, отколкото някой би могъл да предположи за страна с втората по големина икономика в света.

Нормално е за Китай да се фокусира върху вътрешни приоритети в момент, когато страната успява да надскочи дори собствения си модел, който я доведе толкова далеч за толкова кратко време.

Икономиката на страната е все по-слабо зависима от износа (нещо, което Япония никога не успя да постигне). Заплатите се повишават и това помага на Китай да се трансформира в икономика, стимулирана от вътрешното потребление. В същото време разликите в доходите между големите градове по източното крайбрежие и останалата част на страната намаляват. Пекин свърши добра работа с овладяването на ръста на цените на недвижимите имоти (и успокои гнева на китайците, за които купуването за жилище се оказваше все по-трудно осъществима мечта.)

В други сфери обаче „прогресът“ се оказа точно противоположен, особено ако говорим за разхлабването на контрола на държавните предприятия върху икономиката и финансовата система. Част от този проблем, разбира се, е инфлацията.

Така например китайските работници получават негативни реални лихвени проценти върху депозитите си поради контрола на лихвите точно в момент, когато инфлацията остава твърдо над 6%. В същото време държавните предприятия получават заеми с нереално ниски лихвени проценти.

На практика по този начин не особено богатите китайски домакинства субсидират богатите държавни предприятия, които след това влагат приходите си в сенчестата банкова система при доста по-висока възвращаемост.

В последно време Китай е и доста по-затворен. Когато например на HSBC беше казано да продаде дела си в Bank of Shanghai, на банката недвусмислено беше наредено да избере китайски купувач – послание, с което трябваше да се съобрази и International Finance Corp, подразделение на Световната банка, когато продаде миноритарния си дял в същата банка.

Регулаторната намеса в процеси, които трябва да бъдат оставени единствено на пазара, в последно време е все по-вездесъща.

В Пекин витае усещане, че светът продължава да е заплаха за Китай, въпреки че всички факти говорят за обратното. Това, което е учудващо за посетителите на тази просперираща страна, е колко малко доверие имат китайците в останалия свят. Съществува убеждението, че когато чужденци правят пари в Китай, това винаги е игра, в която някак си Китай губи и остава измамен.

Още икономически новини от Investor.bg