Бягство от бомбите, които падат като дъжд

Аз съм Алия и съм тук с мъжа си Али. Липсва ми всичко от Сирия - хората, животът, дори миризмата... Избягахме от Ракка преди 4 години с 4-те си дъщери. Една нощ чух звуци отвън и помислих, че вали. Казах на дъщеря ми да прибере прането, но тя ми отвърна "Не, не вали. Те пускат бомби". Два дни по-късно напуснахме дома си. Ние бяхме по-щастливи там, защото беше нашата страна, нашата земя. Всеки път като мисля за Сирия плача. Как мога да ви го опиша? Децата ми ходеха на училище, аз оправях къщата, имахме всичко, от което се нуждаем, можехме да си позволим всичко, което искаме. Познавахме всички в квартала, всички бяха приятелски настроени. Тук ние сме странници. Ако можех да се върна в Сирия, бих. Сълзите ми няма да пресъхнат, докато не се върна у дома. Снимка: World Food Program

1 / 5

Те са хора. Мъже, жени, нечии майки, бащи, синове и дъщери. Те са бежанци – губят домовете и работата си, училище и бъдеще. Много губят и живота си.

Днес бъдещето пред тях е несигурно. Няма гаранции за следващото ядене, нито къде ще спят, нямат и гаранции дали ще оцелеят.

Милионите сирийци, прокудени от войната, не искат много. Искат да знаят откъде ще дойде следващото ядене и къде ще спят през нощта. Искат да погледнат напред в бъдещето, за да знаят дали ще имат шанс да намерят работа, да осигурят безопасно място за децата си и дори дали ще могат да се върнат у дома. Да се върнат към живота, който са изоставили.

Техните истории разказва Световната програма за храна на ООН.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.