Войната има много лица, а най-грозното се крие в очите на децата

- Как се казваш?
- Малак. – усмихва се малкото момиченце. Сините й и искрени очи са способни да разтопят всяко едно сърце и шумно да зашлевят плесница в лицето на войната.
- Къде е баща ти?
- Мъртъв е. Умря във войната, момиченцето продължава да се усмихва.

"Боже, колко мъка има на тоя свят, Боже...“ мисля си и се чудя – как може едно толкова малко дете да държи в себе си толкова много болка и да продължава да се усмихва? 

- Хранила ли си се?

Малак започва да плаче.

Войната има много лица и нито едно от тях не е красиво. Във войната има много интереси, много инвестиции. Войната взима много жертви.

Във войната няма морал, няма ценности, а идеологиите са просто една огромна фасада, оправдание, зад което се крие жестокостта. Но най-грозното лице на войната не може да остане скрито. То прозира в детските очи, стича се като ручей по бузите и се слива с кръвта на семействата им, пропита в земята.

Името й означава "ангел". Като нея има много ангели с подобни съдби. Някои, за жалост, се усмихват от друго място.

Историята на Малак пропътува целия свят през 2017 година. Усмивката, която се опитва да прикрие тъгата на това дете, което губи детството си във войната, губи семейството си, но не губи доброто си сърце, печели любовта на милиони хора по света, които предлагат своята помощ и изпращат молитвите си в нейната посока.

Хора от неправителствена организация, която помага на семейства в Ирак и Сирия да построят наново живота си от пепелта, останала от войната, срещат Малак в бежанския лагер във иракския град Фалуджа.

Родителите й се женят млади и умират заедно във войната, докато иракските войски се опитват да освободят Фалуджа. Двамата загиват, след като колата им е взривена. Отнема 15 дни телата да бъдат разпознати.

Войната отнема майката и бащата на Малак. Войната и отнема детството. Единственият и близък е баба и.

Успява да избяга заедно с баба си и стига до бежанския лагер в града. Там останките от семейството й намира спасението, а от НПО се грижат оцелелите да имат подслон, храна и вода.

След като военната криза утихва, Малак и баба й се завръщат в родния си град, където живеят преди ИДИЛ да им отнеме всичко. Къщата им е разрушена, но заедно успяват да изградят живота си отново от пепелта.

"Малак загуби семейството си, няма по-големи братя и сестри, които да се грижат за нея. Няма да съм вечно на този свят, за да съм до нея. Един ден ще порасне... Надявам се, че бъдещето й ще бъде осигурено", разказва баба и.

Днес Малак е на цели... 8 години. Взела е всички свои тестове и вече е завършила първи клас. Обича училището си и няма търпение новата година да започне.  Живее в малко жилище, заедно с баба си и още около 20 души.

Малак обича да играе на дама, яде плодове всеки ден, а с много късмет и усилена работа от страна на чичо й – мъжът, който работи, за да осигури трапезата на семейството, понякога на масата има и ориз или боб.

Малак има приятели, играе навън и мечтае, въпреки че очите и са видели войната в най-суровия и и жесток вид.

Иска да стане голяма, да може да пости като възрастните по време на Рамадан и въобще... иска неща, за които ние, възрастните, не мислим. Неща, които за нас са дребни, незначителни.

Но децата в Ирак не искат много. За тях е достатъчно да имат топка и любов, макар че играят между руините на собственото си минало, макар че детството им е било отнето по най-жестокия и безскрупулен начин. Макар че са били ограбени безпощадно не от живота, а от смъртта.

Войната има много лица, но най-грозното прозира през очите на децата. Те не са виновни за нищо, а страдат най-много. Те не са видели почти нищо от живота, но са способни да изнесат на плещите си цялата тъга на света и да продължат да се усмихват.

Защото умеят да обичат въпреки света и неговата жестокост.