Ние срещу Хитлер!

Преди 70 години трима германци са екзекутирани в Мюнхен заради това, че са били начело на съпротивителното движение "Бяла роза" срещу Хитлер.

Оттогава членовете на групата се превръщат в национални герои – Лизлот Фурст-Рамдор е била една от тях.

През 1943 година Втората световна война е във своята кулминация – но в Мюнхен, в центъра на нацистката власт, група студенти започват кампания на съпротива, пише BBC.

Лизлот Фурст-Рамдор, вече вдовица на 29-годишна възраст след смъртта на съпруга й на руския фронт, е включена в групата на „Бялата роза“ от свой приятел на име Александър Шморел.

„Още виждам пред очите ми как Алекс ми казва за това. Той никога не спомена думата „съпротива“. Той просто каза, че войната е ужасна, много хора умират и Хитлер е вманиачен от величие. И трябва да направим нещо“, спомня си Лизлот, която днес е на 99-години.

Шморел и приятелите му Кристоф Пробст и Ханс Шол започват да пишат брошури, с които да насърчават германците да се присъединят към тях в съпротива срещу нацисткия режим. С помощта на малка група от съмишленици те успяват да разпространят брошурите до адреси, избрани на случаен принцип от телефонния указател.

Фурст-Рамдор разказва, че не разбира как толкова лесно германците са се оставили да бъдат водени от нацистката партия и нейната идеология.

Групата „Бяла роза“ доставяла листовките на ръка в района на Мюнхен, а след това започнали да ги разпращат и в други градове чрез доверени лица.

Фурст-Рамдор никога не разнасяла листовки, но криела много от тях в шкаф в апартамента си. Но пък тя помогнала на приятеля си Шморел да направят шаблони с надписа „Долу Хитлер!“ и през нощите срещу 8-и и 15-ти февруари, „Бялата роза“ написала слогана на много стени из Мюнхен.

Фурст-Рамдор си спомня младите и наивни активисти, които рискуват живота си заради вярата си.

Един от най-известните членове на групата днес е сестрата на Ханс Шол – Софи. Лизлот Фурст-Рамдор си спомня, че Софи била толкова уплашена, че спала в леглото на брат си. „Ханс също се страхуваше, но те искаха да продължат заради Германия – те обичаха страната си“, казва Лизлот.

На 18 февруари Ханс и Софи Шол извършват най-дръзката си експедиция. Те планират да разпространят копия от техните листовки – за последен път. Смятат да го направят в Университета в Мюнхен, където студентите трябва да ги намерят, след като излизат от лекции. 

Софи хвърлила няколко брошури и от балкона на университета, за да паднат долу при студентите на двора. Видял я обаче пазач, който се обадил незабавно на тайната държавна полиция Гестапо. Ханс Шол също имал копие от брошури в себе си, което искал да погълне, за да не бъде разкрит. Но полицията била по-бърза.

Братът и сестрата били арестувани, признати за виновни и екзекутирани на гилотината, заедно с техния приятел и съмишленик Кристоф Пробст – на 22 февруари 1943.

Последните думи на Ханс Шол преди да бъде екзекутиран, били: „Да живее свободата!“

По-късно и Александър Шморел бил екзекутиран, въпреки че се опитал да избяга в Швейцария с фалшив паспорт.

Лило Фурст-Рамдор била арестувана на втори март. „Двама полицаи дойдоха в апартамента ми, обърнаха всичко. Прегледаха мои писма и казаха: Страхуваме се, че трябва да дойдеш с нас. “, спомня си тя.

В затвора тя прекарала месец. Била редовно разпитвана за участието си в „Бяла роза“, но в крайна сметка била освободена без обвинение – късмет, който тя може би дължи на това, че била вдовица на войник.

След като била освободена, тя била следвана от тайна полиция за известно време. По-късно тя се мести от Мюнхен и заживява в малко градче до Лайпциг, където отново се омъжва и отваря куклен театър.

Последната листовка на „Бяла роза“ била нелегално пренесена извън Германия и засечена от Съюзническите сили.

След края на войната членовете на „Бяла роза“ стават прочути герои, тъй като германската общност търсила позитивните примери от времето на нацистката власт.

Днес Фурст-Рамдор живее сама в малък град до Мюнхен, където тя продължава да дава уроци по танци до 86-годишна възраст.

Нейният приятел Александър Шморел е обявен за светец от Руската православна църква през 2012 година.

„Сега би се смял шумно, ако знаеше. Той не беше светец, той беше един нормален човек“, казва Фурст-Рамдор.