Свежен Младенов пред Dnes.bg: За киното, театъра, живота и смисъла да помагаш и обичаш

Свежен Младенов е от онези актьори, чието име просто няма как да не си чувал – независимо от поколението, към което принадлежиш. Ако не си го гледал на театрална сцена, със сигурност си го виждал на екран в поне една от многобройните му роли –  в „Под прикритие“, „Откраднат живот“, „Доза щастие“, „Чума“, „Вездесъщият“, „Пътят на честта“. Актьорът, завършил НАТФИЗ в класа на проф. Стефан Данаилов, отдавна е доказал, че умее да се движи между жанровете и образите с привидна лекота.

В новия филм „Рожден ден“ (2025 г.), който излиза на 7 ноември, той влиза в ролята на Сашо – мъж, хванат в капана между грешките и желанието за промяна, но Свежен „прегръща героя си“ и избира да не го съди, защото той е просто едно човешко същество.

„Рожден ден“ е новата пълнометражна комедия на режисьора Ивайло Пенчев, познат с филмите си "Корави старчета“, „Летовници“, „Като за последно“ и „Чичо Коледа“. В центъра на сюжета е Васил (изигран от легендарния Васил Банов) – опитен крадец, който току-що е излязъл от затвора. Съдбата го сблъсква с баба Геновева (Меглена Караламбова) – самотна жена, изгубила вяра и желание за живот. Тяхната случайна среща, случваща се навръх рождения ден на Геновева, се превръща в начало на неочаквано приятелство и странна „сделка“, която ще преобърне не само живота на двамата, но и този на техните съседи – самотната майка Биляна (Милена Аврамова) и дъщеря ѝ Рая (Елеонора Събева).

Миналото на Васил обаче не остава далеч зад гърба му. Неговите стари приятели от престъпния свят – Сашо, Любо и Краси (Свежен Младенов, Стефан Денолюбов и Станимир Гъмов) – го откриват, за да поискат помощ за един грандиозен обир. Планът им изглежда като поредното дребно криминално начинание, но скоро се превръща в най-важната битка в живота им – не просто срещу системата, а срещу собствените им страхове, вина и илюзии.

Пред Dnes.bg Свежен Младенов споделя. За героя си, за мечтите и трудностите. За удоволствията и предизвикателствата. За свободата, смелостта и рисковете. За начина, по който иска хората да го помнят. За същността на актьорската професия – и за онези моменти от живота, в които животът е изкуството.

- Ще започнем с най-новата Ви роля във филма „Рожден ден“. Сашо е типичен човек на ръба, колебае се между грешното решение и желанието за ново начало. Какво Ви беше най-интересно, и може би най-познато, в този негов вътрешен конфликт? Имало ли е моменти във Вашия живот, в които сте преживявали подобна буря, припознавате ли се донякъде в него?

Ами, конкретно, не се сещам за някаква случка, която да ме свързва с него. Донякъде се припознавам в него, защото той е доста събирателен образ. Припознавам се в това, че всеки човек може да направи грешка в „бъзването“ и страха си, че нещо му е отнето и може лесно да обвини някого. Има такава ситуация във филма. След това, обаче, хубавото при него е, че когато разбира, че е направил грешка е достатъчно силен да се извини и да се опита да я поправи.

- Това ли е причината да влезете в неговата глава и неговите обувки, без да го съдите?

Ами, да, защото в крайна сметка, това е нормален човек, няма как да го съдиш.

Още повече, независимо какъв персонаж достига до мен, като актьор, първото нещо, което се опитвам да направя е да го оправдая. Да намеря неговите мотиви, които го карат да постъпва по даден начин. Не гледам осъдително, защото в такъв случай няма как да стане „жив човек“.

Реално погледнато, нито един човек не решава умишлено да е лош. В повечето случаи, ако постъпим по грешен начин, то е от някаква слабост или защитна реакция.

В случая, персонажът на Сашо губи нещо, което му е много ценно и първата реакция на слабост е да обвини някого, че е виновен и че му го е откраднал.

- Вярваме, че след като излезе по кината от 7 ноември, лентата ще има голям успех. Този успех, обаче, ще има ли горчив вкус, предвид загубата на големия Васил Банов, светла му памет?

Да, разбира се. Ние всички би трябвало да се радваме, на това което излиза, като премиера, като резултат на общия ни труд, но наистина е така, че донякъде тази радост е вгорчена от факта, че някои хора вече ги няма – както Васил Банов, така и Марин Димитров, първи асистент-режисьор, който също си отиде. Няма как това да не остави тъжен отпечатък.

Аз гледах филма и той е наистина е брилянтен. Уникална роля, толкова е забавен и истински.

- Знаем, че той е оставил огромно наследство в историята на българското кино и театър и следа в сърцата на публиката. Но каква следа остави във Вас и с какво ще го запомните?

Може би, най-запомнящото се у него е била тази безкомпромисност. Той не обичаше компромиса като вариант. Това е нещо, което винаги се е виждало у него. С всяка среща, виждаш човек, който държи на думата си. Човек, който като каже нещо – винаги го прави и съответно търси срещу него да седи подобен човек. Това е нещо, което се запомня завинаги – личния му пример.

- Наясно сме, че сте се превъплъщавали в много и различни персонажи. Какво Ви тегли в една роля повече - предизвикателството или чистото удоволствие от играта? 

Разбира се, комбинацията от двете е най-хубавото нещо. Но това, което ме привлича повече в една роля е предизвикателството. Винаги ми е интересно, когато една роля е възможно най-далеч от мен самия, защото тогава наистина вътре в теб се случва нещо различно, нещо, до което не си се докосвал, нещо, което те обогатява. Нещо, което разширява диапазона ти на чувствителност.

- Самокритичен ли сте и имате ли някакъв вътрешен барометър? Как разбирате, че сте изиграли нещо истински добре?

Когато го видя. Защото много пъти, самото усещане, докато играеш, може да се окаже грешно.

Често се случва, когато си мислиш: „Ей, сега, супер добре се получи, как го почувствах това, как го изиграх“ и отсреща хората, които са те гледали да ти кажат: „Ами, тук нещо не се получи.“ Има го и обратния вариант, когато мислиш, че нещо не се получава или не ти достига. Изведнъж идва някой и ти казва: „Днес беше направо невероятен.“ Често този вътрешен барометър греши. Най-големият критерии е крайният резултат – когато едно представление или филм станат хубави. Това е най-верният барометър.

- А обичта и добрите отзиви на публиката?

Те определено ме радват, но не могат да ме убедят, че съм се справил добре. След като се гледам и видя своите грешки, няма как някой да ме убеди като ми каже „Не, това не са грешки, супер е.“

Така че – да, доста съм самокритичен.

- Знам, че да попиташ актьор коя му е любимата негова роля е като да попиташ родител кое му е любимото дете – но все пак – кой Ваш персонаж е оставил най-голям отпечатък у Вас и защо?

Нещо такова е, да. Честно казано, не знам, няма един отговор на този въпрос.

В театъра има няколко роли, които са ми били предизвикателство и съм се чувствал добре, след като съм ги изиграл. Например в „Лабиринт“ играя Чарли Гордън. Това е един бавноразвиващ се мъж, който претърпява операция и става всъщност свръхинтелигентен. Това ми е една от любимите роли. Поп Кръстьо във „Великденско вино“ също. Номер 8 в „12-те гневни“ също ми е любима роля. Има много роли, които наистина ти е приятно да играеш. Що се отнася за филми, разбира се, „Чума“ ми беше голямо предизвикателство като превъплъщение. А всичките филми на Ивайло Пенчев не са толкова свързани с предизвикателство, колкото с удоволствие и истински кеф, че си там с тези хора и правите нещо забавно и хубаво, което ще стигне до хората и ще ги зарадва по някакъв начин.

Така де, наистина не знам как да кажа коя ми е любимата роля и дали имам такава.

- А има такава, която свързвате с лоши емоции?

Имало е и такива, разбира се. Но те са били свързани, по-скоро, с някакво неудовлетворение към това, което си направил. Не към самия персонаж, той сам по себе си не може да бъде „добър“ или „лош“. Той е такъв какъвто го направиш.

- Като човек, който се движи между театъра и киното, кое Ви липсва най-много в съвременната българска сцена или кино?

Липсва ми мащабът на българското кино, защото той все още е доста по-малък, ако мога така да кажа, спрямо мащаба на киното, което гледаме и филмите, които достигат до нас. Големите филми като ги погледнем чисто визуално, мащабно, като продукция и всичко, далеч сме. Да, всеки знае, че това е въпрос на пазари и такива неща, но в крайна сметка може и да не е само това. Може и да е въпрос на организация.

- Имате ли в ума си проект, за който си мислите: “Ето това искам да направя, но още не е дошъл моментът”? Каква е Вашата професионална мечта?

Има много такива. В главата ми има един филм, който много ми се иска да бъде осъществен, за който само сме направили тийзър навремето, но все още няма как да се реализира. Има и роли в театъра, които ми се иска да изиграя и би било прекрасно, ако някой ден се случи. Най-вече ми се иска да започна да снимам западни филми. Това са мечти, които искам да се осъществят.

- Както е известно, ние се намираме в ерата на биографичните филми. Много ми е любопитно – ако имахте възможност да създадете филм за себе си, съвсем хипотетично, кой актьор, независимо дали български или чуждестранен, би Ви изиграл?

Нямам абсолютно никаква представа. Никога не съм се замислял за това. Дори не ми е хрумвало някой ден да има такъв филм да мен.

- В този дух - ако животът Ви беше филм, какъв жанр би бил – драма, комедия, нещо сюрреалистично?

Със сигурност би ми се искало да е комедия. То ще е трагикомедия, разбира се. Но всички сериозни моменти, ако могат да се поднесат комедийно ще е страхотно, защото сякаш животът е точно такъв. Ако успяваш да му се смееш ти е много по-добре, по-леко и по-реално, отколкото, ако го приемаме навътре.

Но има време за това, нека първо да постигнем нещо в живота, пък тогава ще го мислим.

- Имате ли си някакъв ритуал преди да излезете на сцена или пред камерата – нещо малко, което смятате, че Ви носи късмет или спокойствие?

Ами, не. Даже бягам от такива неща, защото те са обвързващи по някакъв начин. Поне така си мисля аз. Ако човек си измисли даден „ритуал“ и нещо, не дай си Боже, да не може да го направи преди излизане на сцена или преди снимки – какво става тогава? Проваля се всичко ли? Така че въобще няма такива неща при мен. Търся си нещо, което да ме подготвя за излизането на сцената или заставането пред камерата, но за една роля работи едно, за друга – друго. Така че, на момента, каквото работи.

- Какво Ви носи радост извън сцената? Какво Ви “презарежда”, когато не сте в роля?

Определено семейството ми – жена ми, децата ми. Забавления с хора, нормалните неща. Също морето. Морето винаги ми носи голяма радост.

- Имате ли чувството, че хората често имат грешна представа за Вас? Какво е нещото, което най-често бъркат?

Не знам дали бъркат, честно казано. По-скоро аз имам грешна представа за себе си, защото отстрани хората виждат по-ясно кой седи срещу тях. Поне аз съм на мнението, че много пъти смятаме, че ние сме едни, а всъщност сме съвсем различни.

Като се замислим, голяма част от хората, с които общуваме се виждат по някакъв начин – добри, лоши – а ние виждаме отстрани, че това няма общо. Което означава, че човек е по-склонен сам да се самозаблуждава, отколкото тези, които го гледат.

Така че, не съм сигурен дали имат грешна представа за мен. Когато съм изпадал в подобни ситуации е било обратното – съмнявал съм се в собствената си преценка.

- Какво Ви плаши повече – провалът или повторението на едно и също, просто защото е сигурно?

Това е интересен въпрос. Най-вероятно провалът ме плаши повече, но ако трябва да съм честен – предпочитам да е обратното. Защото повторението на едно и също, което ме прави сигурен, всъщност спира развитието на един човек. Да изпаднеш в едно място, което ти създава комфорт прави точно това – забавя развитието ти. А един провал може да те развие много повече от зоната на комфорт.

- В такъв случай – можете ли да кажете, че сте човек на риска?

За съжаление, не мога да го кажа. Много трудно поемам рискове, а ми се иска да не е така.

- Смятате ли, че тази ваша черта Ви е лишила от нещо?

Най-вероятно, да. Но това никой не може да го знае, разбира се. „Какво би могло да бъде, ако…“ – това са само догадки, неща, които няма как да знаем със сигурност. Може това, че не рискувам безсмислено да ме е съхранило по някакъв начин и да ме е спасило от други проблеми.

- Кога последно се влюбихте в нещо, което не е човек – момент, идея, усещане?

Имал съм моментни преживявания, свързани с работата ми, децата ми, пътувания и такива неща, но не знам дали мога да ги нарека „влюбвания“, защото те са източници на щастие в дадения момент. Откриваш нещо, което те вълнува. Радвам се на моментите.

- Споделяли сте, че детството и младините Ви не са били лесни и не сте вървели по най-светлия път – какъв съвет бихте дали, какво бихте казали на 17-18-годишния Свежен? И дали изобщо бихте го направили?

Това и аз съм си го мислил, между другото. И всеки път като съм си го мислил съм се страхувал да съм категоричен. Защо? Защото, както споменахме и по-рано, ако промениш нещо, не се знае в каква посока ще избие.

Да, може да съм правил някакви глупости, но в крайна сметка, цялото нещо ме е довело до тук, където съм сега. Знам ли, ако променя нещо може да ида в посока, в която не бих искал.

Единственото нещо, което бих се посъветвал и което винаги ми е липсвало е свободата. Да бъда по-свободен и по-смел. По-смел в това да отстоявам себе си и да рискувам. По-смел в това да мечтая и да следвам тези мечти. Даже то не са точно мечти, а цели. Да си поставям цели и да ги следвам. И да не седя на едно място. Много пъти съм седял на едно място. Заради мързел, заради всякакви други неща.

- Ако трябва да си отговорите честно – какво искате да оставите след себе си, не като актьор, а просто като човек?

Не знам как ще прозвучи това, но ми се иска да променя света към по-добро, въпреки че това е много общо. Ако има нещо, което искам да оставя след себе си, е хора, на които съм помагал. Хора, които са били докоснати по някакъв начин и са променили живота си заради това, че съм им дал един лев, примерно. Или че съм ги закарал до спирката. Такива неща.

- Тоест хора, които да Ви помнят с добро?

Ами, да. Това са сложни неща, но в крайна сметка – да.

- И последно – какъв съвет бихте дали на младите хора, в това бурно и, смея да кажа, на моменти мрачно време?

Тук мога да съм по-категоричен. Да уважават другите. Да уважават хората. Най-ценното нещо за мен на този свят са хората. Ако успеят да уважават човека срещу себе си, това е най-хубавото нещо. И не само да го уважават – да го обичат и да го ценят като човек. Като себе си. Това би било страхотно. Целият свят би се променил така. Да можеш да приемеш човека срещу себе си такъв какъвто е и да го обичаш. „Обичаш“ е силна дума, но точно това е думата – да го обичаш и да си готов да му помогнеш, както би помогнал на себе си. Ако можеше всички да го направят, не само младите, светът щеше да е друг.

- В този ред на мисли…Любовта ще спаси ли света?

Обичта – да. Обичта към хората би могла. Когато човек обича, той спира да мисли за себе си, той почва да мисли за другия. За съжаление, това, което виждаме покрай нас, ни навежда на друга мисъл, но това не означава, че ние трябва да се променяме. И пак казвам: ако някой се промени към лошо, това е защитна реакция. Не иска той да бъде наранен и започва той да наранява, за съжаление.