"Белене - островът на забравените" се завръща след десетилетия мълчание

След десетилетия отсъствие в книжарниците на роден език се появява един от най-разтърсващите свидетелски разкази за лагерния терор по време на тоталитарния режим в България.

"Белене – островът на забравените" от Недялко Гешев е документален разказ за репресиите и съпротивата срещу комунистическия режим в България и възкресен от спомените на оцелял в своето бягство към свободата човек. Издадена е през 1983 г. в Белгия, книгата и до днес остава едно от най-ценните свидетелства за случващото се в "българския ГУЛАГ",

Книгата излиза по идея и с помощта на екипа на фондация "Софийска платформа", изследователя Борислав Скочев, Борислав Димитров, семейството на автора и издателство "Сиела".

Спомените на Недялко Гешев, който успява да избяга от репресивния роден апарат през 1952 г. като емигрира в Белгия, съчетават лична памет, историческо свидетелство и сурова човешка история. В тях оживяват арестите след насилствената колективизация, репресиите срещу земеделци и опозиционери, животът в лагера, опитите за бягство, страхът, гладът и насилието, но и чувството за достойнство и съпротива.

Новото издание излиза в момент, когато темата за паметта за комунистическия режим остава болезнено непозната за голяма част от младите поколения. Книгата не просто възкресява трагедията на един обикновен човек, а напомня какво се случва, когато свободата потъпкана в името на една тоталитарна и човеконенавистна власт.

Това е историята на забравения герой, опълчил се срещу режима, която може да служи на човечеството като универсален и все по-актуален урок за влиянието на информацията (и дезинформацията) и самоотвержеността да рискуваш всичко в името на истината.

Обстоятелствен и на места съкрушителен, "Белене – островът на забравените" е ярък крайъгълен камък в познанието ни за близкото минало и тъмните периоди, изпъстрили страниците му. Това е и задължително четиво за всеки, който иска да познава по-добре родната история и психологията на Злото и Доброто.

Ето и откъс от книгата:

Неделя, 11 април 1951 г. Осем часът сутринта.

Някой почука на пътната вратa. Кучето залая по пощенския раздавач. Тази сутрин Макавея Макавейски не носеше писмо, но съобщи устно на баща ми и на по-възрастния ми брат Димитър да се явят незабавно в общината за някаква справка. След десет минути двамата се отправиха към селсъвета, който се намираше недалеч от нашата къща. Никой от семейството не подозираше нещо лошо, тъй като никому лошо не бяха направили.

Майка ми и буля, съпругата на Димитър, шетаха както винаги. Нито на ум не им идваше, че близките ни заминават за дълго време, за месеци и години.

Измина повече от половин час, а мъжете още ги нямаше. Жените започнаха да се тревожат и ме изпратиха до общината да видя какво се бе случило с тях. От селсъвета ми отговориха, че били заминали за Хисаря, да „изяснят“ някои неща.

Върнах се бързо вкъщи и разказах какво се бе случило. Тогава жените решиха да заминат веднага за Хисаря, хем да се опитат да научат нещо повече, пък и този ден беше пазар в града.

От участъка им съобщили, че арестуваните били откарани в околийското управление в Карлово, без повече обяснения. Работата ставаше сериозна.

От есента на 1950 г. аз работех в този град и тази неделя се бях върнал вкъщи да прекарам празника сред семейството. От друга страна, очаквах да бъда повикан да отбивам военната си служба. Брат и баща арестувани, аз щях да замина войник и никой не оставаше да работи земята.

Наложи се най-малкият ми брат, който също работеше в Карлово, да напусне работа и да замести нашите на полето, макар че беше още млад и неопитен. Още същата вечер аз реших да се върна в Карлово и да направя опит за свиждане.

Първите два дни не получих никакво потвърждение, че се намират в Държавна сигурност. На третия ден съобщиха, че са там, и приеха малко храна и по една завивка. На въпросите ми защо са задържани и в какво ги обвиняват, ми се отговори с пренебрежително мълчание. Същото беше отношението и към другите хора, които като нас търсеха изчезналите си близки. Следобед ходих до един приятел на баща ми отпреди войната, който сега беше на власт. Но той ми заяви, че не може нищо да помогне. На връщане срещнах един връстник, от нашето село, ученик в техническото училище. Иван срещнал преди един час група от 14–15 арестанти, между които и баща ми и брат ми Димитър. Карали ги към гарата. Но когато стигнах там, те бяха отпътували вече за Пловдив.

Всяка неделя се връщах у дома, за да помагам в полската работа. Мъжете ги нямаше, а имаше толкова работа на полето и добитъка. Не напуснах „Промкомбината“, където работех, защото скоро щях да отида войник и работата падаше пак на майка ми и братовата жена. Но тъй като съпругата на брат ми очакваше първата си рожба след два месеца, цялата работа оставаше изключително на плещите на майка ми. През това време цялото село коментираше задържането на моите близки и на другите трима от местното ръководство на БЗНС: Никола Серкьов, бивш кандидат за народен представител от опозицията, Марин Джински и Илия Паспалски.

Цялото село ръмжеше против незаконните арести, само комунистите мълчаха гузно или потриваха ехидно ръце.

Един ден реших да отида при дядо Рачо Джарков, с чийто внук бяхме съученици. Пристигнах в село Богдан след тридесет и пет – четиридесет километра на велосипед и капнал от умора. Аз бях приет от същия човек и семейството му. Разказах им нашите орисии и защо бях дошел. Неговият по-млад син, комунист с важна длъжност, живееше в София. Дано той помогне с нещо за освобождението на нашите!

Дядо Рачо ме изслуша внимателно. Натъжи се и едва не заплака – не толкова от новината, която научи, колкото от поведението на собствения си син!

– Слушай, млади момко – ми каза той. – Питаш ме дали моят син, който е член на комунистическата партия, може да помогне нещо? Ако би трябвало да направи зло, ще го направи, без да му мигне окото. Но добро – никога! Как можах да отгледам такъв фанатик! Зверове, готови майка и баща да продадат заради партията!

Няколко дни след моето посещение при дядо Рачо нашите получили картичка от пазарджишкия затвор. Баща ми с няколко думи съобщавал, че са живи, и нищо повече.

Един месец по-късно, на 4 май 1951 г., ме уволниха от предприятието, под предлог че скоро ще вляза в казармата, без да ми платят четирите дни, от първи до четвърти, нито пък получих облигациите от „Народния заем“, равен на месечна заплата.

Народен заем, който уж беше „доброволен“, но който не запишеше, биваше уволняван.

Прибрах се окончателно на село, за да помагам в селската работа до заминаването ми в казармата. Повиквателното не закъсня. Останах изненадан, че не е за трудовите части. На 13 май 1951 г. трябваше да се явя в Пловдив на посочения адрес. Нищо повече.

Неделята преди да замина в казармата, потеглих за Пазарджик, исках да видя нашите.

Бях пред затвора към десет часа сутринта.

Затворът се намираше извън града, сред полето. Пред него една голяма тълпа чакаше вече на опашка. Имаше най-малко 150 души, жени, мъже и деца. Всички чакаха да предадат чисти дрехи, храна или нещо друго на близките, скоро арестувани. Наредих се на свой ред и зачаках. Едва към пет часа следобед можах да предам пакета с дрехите. Храната не приеха и нищо не научих за арестуваните. Трябваше отново да бързам, за да хвана влака за Пловдив и Хисаря.

Докато чаках пред затвора, група затворници, вероятно с малки присъди и не за политически деяния, минаха край нас. Отиваха на външна работа, придружени от един надзирател. Докато се строяваха пред портала, един от тях ни направи знак, за да разберем, че човекът, подпрян на велосипеда, е опасен. Аз споделих новината с един човек от пловдивските села. Към обяд човекът, който беше доста добре облечен, остави велосипеда до стената на затвора и се нареди на опашката. Моят събеседник от Пловдивско забелязал, че на рамката на велосипеда, в синята калъфка, има някакво оръжие. Пипнешком през калъфката можахме да се уверим, че това беше автомат със сгъваема ръкохватка. И тук не оставяха хората на мира. След като им бяха взели баща, съпруг или брат, идваха и тях да подслушват пред затвора.