Кремена Кунева дебютира с романа "В един и същи свят"

Кремена Кунева, позната с пътя си от корпоративното управление до Народното събрание и каузите, свързани с децата и правата на човека, дебютира като писател с романа "В един и същи свят" на издателство "Сиела".

Книгата ще излезе на пазара на 28 май - дни преди Пролетния панаир на книгата в София. Официалното ѝ представяне ще се състои на 11 юни от 19:00 ч. в The Steps на ул. "Братя Миладинови" 12.

На събитието Кунева ще разговаря с писателката Мария Касимова-Моасе, а актрисата и режисьор Яна Титова ще прочете откъс от романа.

"В един и същи свят" е история за преплитащи се съдби и за хора, които никога не биха се срещнали, ако светът беше справедлив.

В центъра на романа е Рада Захариева, която в едно горещо юлско утро спира пред гробището на полузабравено градче. Тя не знае какво я е довело там, но усеща, че има избори, от които вече не може да избяга.

Гробището се нарича Мушкатовото, а жената, която го стопанисва от половин век, е Гела. Тя се грижи за всички, които пристигат там - живи или мъртви - и гледа Рада така, сякаш я познава.

Болезнено искрен, човечен и докосващ, романът разказва за красотата, надеждата и трудните решения, които човек трябва да вземе, за да остане себе си.

Прочетете и кратък откъс от книгата:

"Точно на разклона на пътя го видях – единствената неподвижна точка в свят, който се разпадаше.

Очите ми сякаш изгарят от светлината, клепачите натежават, но не спирам. Ръцете ми стискат волана до болка, ноктите се впиват в дланите. Болката трябва да ме държи будна, но не помага. Стискам още по-силно.

Устата ми е пресъхнала, езикът тежи като олово. Искам вода. Искам да спра. Не мога. Тук няма нищо. Полето е равно и празно, слънцето вече се издига и гори. Виждам само гробището. Къде е къщата? Трябва да е тук. Няма как да не е тук.

Гробището. Там трябва да има чешма, винаги има. Ще пия вода, ще си наплискам лицето. Това би моглo да ме върне към живота, поне за малко. Може би и ще попитам някого за пътя. Очите ми натежават. Умората ме изяжда отвътре. Без да искам, започвам да се питам това ли е границата – между бягането и предаването.

Не му е сега времето за подобни въпроси. Концентрирай се.

Натискам спирачките рязко, почти инстинктивно. Пред мен се показва малка ръждясала табела с надпис "Вход". Някой я е написал на ръка с блажна боя, вероятно преди десетилетия. Чета я наум. "Вход". Става ми смешно, но смехът не излиза. Втория път думата ме притиска в гърлото.

По прашния път върви старец, наведен към земята. Не вдига глава, докато колата ми го задминава. Сякаш не ме вижда. Или не го интересува. За миг ми става жал, но нямам сили да мисля повече.

Кръстове и надгробни плочи се простират от двете страни на пътя, като че ли са израснали сами от сухата земя. Старата ръждясала ограда отдавна е загубила предназначението си и опасва само малка част от мястото. Пътят води до тази ограда, на която се виждат две порти – едната заключена с катинари, другата широко отвoрена. И двете изглеждат безсмислени.

Колата движи мен, не обратното. Спира на празния паркинг и чак тогава изтрезнявам от умората. Поглеждам към чешмата, после към къщурката до нея.

Виждам я. Жената. Възрастна, слаба, с черна забрадка, избеляла до сиво. Тялото ѝ е крехко, но начинът, по който стои, не е. Нищо колебливо няма в нея. Очите ѝ не мигват, не се чудят коя съм. Гледа ме така, сякаш ме е чакала и ме познава. И в този момент, макар и само за миг, усещам, че не идвам, а се връщам.

"Полудяваш, Рада!" Тя може би изобщо не гледа мен. Може би халюцинирам.

Излизам от колата и усещам огън да обвива тялото ми. Краката ми се подкосяват, завива ми се свят. Но продължавам да вървя към нея."