Болна до смърт

            Казвам се Деси и имам тумор в мозъка. Сега съм на 19, а живея вече 5 години с рака. От смъртта не ме е страх, но за какво беше цялата тая работа с раждането ми, възпитанието, училището, английския... като накрая ще пукна млада – чувствам се много тъпо. Внимание имам, пари не липсват – баща ми е търговец на скрап и много ме обича, майка също. Заклещена съм в гнусната болница, но всеки ден идват съученици и приятели – всички са влюбени в мен. Като влязох в пубертета си пролича умствения и телесния ми потенциал – бях отличничка с изумителна визия. От тлъстата ми коса не остана нищо, тежа 37 килограма, а в лице приличам на вещица от анимационен филм. Защо точно живях – за да донеса толкова мъка на близките си, да не изляза никога с момче, да не правя секс, да не се напуша или напия в луда компания ?! Защо ?? Такива неща си мисля, в опърпаното болнично легло – аз съм изрод и искам да си умра спокойно, да няма никой около мен... но няма да стане.
              Един тип от даскалото беше най-настоятелен в посещенията. Дори не му знаех името. Влиза в стаята ми и веднага бяга на терасата да пуши, щото при мен винаги има хора. Обикаля, върти се, гледам го, че успокоява приятелите, дето не издържат и плачат на терасата. Тръгва си последен, като нахално казва на кривата сестра, че го е напънало и трябва да ползва клозета. Излиза бързо от там, идва до леглото и ме гледа страшно – без грам съчувствие. После ми казваше с твърд тон, че ме обича безкрайно и колко много искал да ме чука. Щял да се ожени за мен, а аз да съм му направила хиляди, милиони свирки и деца. Ебахти изрода, така ли се говори на момиче, дето е болно и скоро ще си замине. Един път нещо се разплаках пред него, а той каза, че съм тъпа, за дето само цивря, а не си гледам живота. Пълен олигофрен, к’ъв живот бе малоумник, та аз дори не мога да ходя от химиотерапията. Казах на татко да не го пуска повече. Тоя обаче е наглец неземен и пристигна с мръснишка усмивка на другия ден. Последваха свирепи заплахи от моите хора, но тоя не мръдна – гледаше като вълк.  Докато всички го псуваха, внезапно удари един комшия, после и сто килограмовия ми вуйчо. Нахвърлиха му се, събориха го на земята в коридора, но дадоха още жертви. Накрая баща ми го фраснал(вече не виждах какво става там) с една подлога през лицето и той позаспал. Голяма дандания беше – лекари, сестри, охрана, болни, викове, сатанински закани – грандиозно меле. Лягам си същата вечер(не, че съм ставала) и тъкмо да почна с любимото си самосъжаление на спокойствие и влиза някакъв доктор. Целия опакован сякаш ще оперира. Измери ми кръвното 4(четири !!) пъти. Поогледа се малко и изкара цигара. Запали я изпод маската. Свали пластмасовите си лекарски очила. Беше Росен, така се казваше откачения ми обожател, преминал през охраната с лекарски дрехи и папка в ръка.  Едното му око бе отекло на премазан домат, другото изглеждаше мъртво. Изкара системата от ръката ми и ме вдигна от леглото. Дори нямах сили да пищя. Сложи ме на парапета на терасата и каза: „ако искаш, ще те отърва”. Безжалостен кучи син. Не исках да умирам, исках да съм здрава и да живея мамка му. Върна ме в леглото и си замина. Само каза, че ме обича и утре пак ще дойде – да предупредя моите. На другия ден влезе с тържествена походка. Другите се отдръпнаха неохотно. Изгони най-близкия ми приятел от стола до мен. Седна. Беше ми донесъл бутилка ракия и едно киви. Татко гледаше извънредно гневно. Отказах ракията. Росен рече, че съм идиотка, дето не обичам ракия. Изкара хубава порцеланова чиния и почна да бели кивито. Казах му, че почти не мога да ям. Наряза го на малки парченца. Гледаше ме строго. Подаде ми първото. Някак не можех да откажа. Струваше ми се отвратително, но продължавах да ям. Така идваше всяка вечер, носеше ми пърлени кожи, варени шкембета, свински крака и зурли. На мен ми се повръщаше, но ядях. Говорихме много. Също се и карахме. Когато аках, ми бършеше дупето, като непрекъснато недоволстваше от миризмата – не се преструваше като останалите. Разсмиваше ме с пиянските си истории и излагациите си като барман по морето. Боже, колко бях жива. Толкова го обичах, че дори закъснението му с пет минути, ми се струваше по-тежко от всичките ми направени операции.
                        Завършващият удар дойде една събота. Имала съм разсейки в белия дроб. Даваха ми десет месеца в болницата или шест навън. Бяха дошли сума народ да ме подкрепят – учители, роднини, съученици, приятели, комшии от блока... Само Росен го нямаше. Осъзнах, че липсата му е по-тежка за мен, отколкото начертаното ми пътуване към трапа. Дум-дум дум-дум... чувах крачките му – стегнати и хладнокръвни. Уверените кубинки приближаваха. Тихите разговори, хлипанията в коридора и стаята замряха. Той се появи най-сетне, с черно кожено манто, черна риза и кожен панталон. Никога не го бях виждала така. Приличаше на рицар. Пристъпи тежко към мен. С дебелия си суров глас каза: „Десиславо, ще се омъжиш ли за мен” ?! Той беше крал, а аз принцеса. Отвърнах „да” и се целунахме. Дръпна татко(а баща ми е солиден мъж) за якето и му връчи две халки. Той си даде благословията, сложихме си халките и отново се целунахме(с език – беше много яко). После Росен ме взе на ръце, изкарвайки системата, сложи ме на инвалидния стол и ме махна от болницата. Три месеца изкарахме у тях(той казваше, че било у нас, а и така се чувствах). Чукаше ме безрезервно, макар и аз да не можех да действам, поради липсата на сили. Но какви оргазми... макар и осакатена от лъче и химиотерапията, мощността му изригваше в мозъка ми, като разтопен алуминий.  Заченах – държахме се за ръце треперейки от щастие. Докторите казаха, че не било възможно да износя детето – нямало начин. Шибайте се тъпаци, ще го родя.
                      Родих здраво момче в седмия месец.. Почти си бях заминала – болките през бременността бяха непоносими без медикаменти, но оцеляхме с малкия Росен. Успях да го гушна – той плачеше немощно, но спря, погледна ме и сякаш почувства – мама умира. Рожбата ми не разбираше, защо трябва да се разделяме. Кожата ми тежеше... тиха игла в окото... лепкава светлина в прожектора... главата ми се килна – ридаещия ми съпруг с малкото вързопче на ръце... ще ви обичам завинаги мои момчета... нищото ме изтръгна от мен си...
                       
                      Посвещава се на Десислава Христова.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.