За невероятните хора, с които ме среща пътя

Никога не намерих отговор на въпроса защо така чисто обичам хората. Може би, защото отговор няма, защото самото усещане за чисто е безапелационно, безусловно и просто съществува като отговор, а не като въпрос.

Предо около месец, съвсем "случайно" (слагам го в кавички, защото зная, че случайности няма) пътят доведе при мен стъпките на четрима артисти. Не ги познавах, не знаех, че са известни, че имат страшно много пари. Нищо не знаех за тях - само онова, което прочетох в очите им. А то беше просто и ми стана близко - нестихващата радост от това, че са свободни да живеят обичайки. Разговорът тръгна леко, сякаш бяхме деца, които са се запознали в пясъчника и се подканят на игра. Заговорих ги на "ти" - което е грешно, непрофесионално и въобще така не трябва да се прави. Ок, но аз ги заговорих на "ти", просто защото ги почувствах близки и с типичната ми откровеност им го казах.
На следващата сутрин чух, че ме обсъждат, че не очаквали да срещнат такова същество на такова място. Аз все още не знаех за тях нищо друго, освен това, че са просто едни деца, захласнати в радостта от живеенето.

Сега, след месец, двама от тях се върнаха на същот6о на същото място, за да ме видят. Разбрах кои са. Казаха ми да им се извиня, че съм се държала така фамилярно, защото такива хора обичали да се държат с тях лицемерно-почтително, просто били свикнали. А аз направих по кафе и се заприказвахме, пак на "ти". Разправяхме си някакви случки, оказа се, че сме израстнали по едни и същи места. Разговаряхме за всичко, точно както бих говорила с татко, седнали под лоницата в двора на дядо.

На раздяла, единият от тях дойде при мен и ме прегърна, а очите му се насълзиха. Питах го "Защо е това сега?", а той ми отговори "Рожбо, от толкова много време никой не се е държал толкова истински и смело с нас." Обещаха пак да дойдат.

Дано! Невероятни хора са и никога не би казал, че имат толкова високо положение и толкова много пари. Просто са хора..артисти, свободни да обичат живота и да прегръщат хората, жадни за искреност и доброта.

--------------------------

Сега съм си вече вкъщи и си мисля за тях. За отношението, което всички останали имат към тях и ми става мъчно. Става ми мъчно за света на изкривени ценности, в който живеем. За лицемерното общуване, на което сме роби, за глупавото разделение между хората. Става ми мъчно за този свят, в който човека вече не ти е брат, а е враг, роб, храна, господар..всичко друго, но не и брат, но е твоето друго аз, не и равен на теб, като проявления на един и същи Смисъл.

И си пожелавам по-скоро да се осъществи масова промяна, за да се прегръщаме и да се смеем по-често, отколкото плачем и угодничим.