Да бъда (в) тялото си: Когато тялото помни, а жената търси път обратно към себе си

BreastHelp и онкохирургът д-р Ваня Митова организират безплатно събитие за жени, които живеят с диагноза рак на гърдата или са преминали през лечение.

Грижата за жените с рак на гърдата не приключва с диагнозата и лечението. Животът след рака носи свои предизвикателства, свързани с промените в тялото, женствеността, близостта и начина, по който жената отново се чувства в собственото си тяло.

Точно на тези теми е посветено безплатното събитие „Да бъда (в) тялото си“ по повод Световния месец за борба с рака на гърдата и Световния ден на психичното здраве. Интерактивната среща е по идея на водещия онкохирург д-р Ваня Митова и създател на мобилното приложение BreastHelp - за жени, които живеят с диагноза рак на гърдата или са преминали през лечение. Организира се от  BreastHelp, Българското дружество на специалистите по рак на гърдата и фондация „За нея“  на 11 октомври 2026 г. от 10:30 ч. в МЕТРО Академия-София (ул. „Цариградско шосе“ 90). Участието в събитието е безплатно, но регистрацията е задължителна.

Участничките ще се срещнат с психотерапевтите д-р Виолета Азис и Александрина Милчева, които ще работят с тях чрез преживелищния метод „Телесен атом“, авторски метод, разработен от тях двете. Методът дава възможност тялото да бъде изследвано не само като физическа реалност, а и като място, в което остават спомени, усещания, емоции и лични истории.

Какво се случва с отношението към собственото тяло след операцията и лечението? Как жената може отново да почувства близост с него? И какво може да открие за себе си, когато вместо да търси само обяснение с думи, си позволи да чуе и преживее това, което тялото ѝ разказва? В това интервю Александрина Милчева, клиничен психолог и психодрама терапевт, разказва за идеята зад „Да бъда (в) тялото си“, за „Телесния атом“, за телесната памет и за пътя към ново отношение към тялото след рака на гърдата.

В основата на срещата „Да бъда (в) тялото си“ стои идеята за повторно свързване с тялото. Какво всъщност означава „да бъда в тялото си“?

Да бъда в тялото си“ е покана да спрем и да се чуем. Често се отнасяме към тялото си чисто функционално - забелязваме физиологичните му нужди, но пропускаме да чуем какво преживява. Да бъдем в него обаче означава да се усмелим да чувстваме - да дадем пространство както на приятните, така и на трудните усещания, от които понякога бягаме. Разликата между това просто да имаме тяло и наистина да си позволим да бъдем в него се крие в един малък предлог. Той ни провокира по нов начин да погледнем на себе си и на вътрешния си свят. Всеки преживява това свързване по собствен, уникален начин, а „Да бъда (в) тялото си“ отваря пространство за въпроси, изследване и размисъл – място, където спираме, за да чуем и усетим онова, което преживяваме, и да свържем телесното с психичното.

Какво представлява методът „Телесен атом“ и какво може да даде на жена, която е преживяла рак на гърдата, но трудно намира думи за това, което се случва вътре в нея?

Телесният атом“ е авторски метод, който разработихме съвместно с д-р Виолета Азис. Той стъпва върху принципите на психодрамата и социометрията и представлява визуална „карта“ на тялото. В основата му заляга и психосоматичният поглед към личността - преживяването на тялото като жива и неделима част от нашия вътрешен свят. Чрез него човек получава възможност да се вгледа по-дълбоко в начина, по който преживява не просто тялото си като цяло, но и неговите отделни части и органи.

За една жена, преминала през диагнозата рак на гърдата, методът предлага една различна възможност за свързване с преживяванията - през визуалния и преживелищния език. Той дава възможност да се изследва как тя вижда болестта, какво значение ѝ придава и по какъв начин се отнася към промените, които настъпват в нея. Изключително важно е, че „Телесният атом“ не спира само до диагнозата - той подпомага откриването и свързването със здравите, ресурсни части на тялото, за да може то отново да бъде усетено като цялостно.

При работа през преживяването тялото може да „говори“ по различен начин от думите. Какво може да открие човек за себе си, когато му даде пространство да изследва телесните си усещания?

Понякога човек остава изненадан от онова, което изплува като мисъл, спомен или асоциация, когато даде думата на тялото си. Като преживелищен метод, психодрамата предлага нови посоки за по-дълбоко себепознание. Тя изгражда мост между телесните усещания и психиката - точно там, където връзката между тях понякога се губи в превода. Чрез това изследване можем да открием неподозирани вътрешни ресурси, потиснати емоции и нови начини да се погрижим за себе си.

Възможно ли е тялото да съхранява спомена за преживяното лечение и как това може да се проявява в ежедневието, дори когато медицинският етап вече е приключил?

Създателят на психодрамата Якоб Морено казва: „Тялото помни това, което умът забравя.“ Днес съвременната невробиология напълно потвърждава това: дори когато медицинският етап е приключил и разумът знае, че всичко е наред, отпечатъкът от преживения стрес остава да действа и оказва своето влияние в несъзнаваното.

В ежедневието това се проявява като телесна памет - чрез внезапно стягане, умора, реакция на „замръзване“, безпокойство или през сънищата ни. Тялото продължава да поддържа своите защитни реакции, но когато дадем възможност на преживяванията си и им направим място, можем да му помогнем да освободи този товар и да върнем усещането си за безопасност.

Какво се случва с усещането за женственост, привлекателност и близост, когато тялото е преминало през операция или други промени? Как може да започне процесът на изграждане на ново отношение към него?

Операцията и медицинските интервенции неизбежно нарушават телесните граници и променят вътрешния образ за нас самите. Всичко, свързано с женствеността, привлекателността и близостта, е поставено пред изпитание, защото жената се изправя пред много реална и болезнена загуба. Този процес носи силен страх, че загубеното няма да се възстанови, а преживяването е дълбоко и лично, тъй като всяка жена носи свое собствено разбиране за женствеността си.

За да започне изграждането на ново отношение към тялото, първо е необходимо да преминем през тази скръб - да дадем пространство на страданието и да го изстрадаме, а не да го бързаме или скрием. Именно когато направим място на загубата, постепенно се появява възможността да видим какво е останало, да открием наличните си ресурси и да погледнем към себе си с повече мекота. Психотерапията подпомага точно този процес - тя осигурява защитено пространство, в което промененото тяло отново да бъде интегрирано, а женствеността - преоткрита и разбрана по нов начин.

В групова работа с жени, преживели подобен път, какво може да се промени, когато жена се срещне с други, които носят свои истории, въпроси и отношения към тялото?

Груповата работа носи уникална динамика и богатство от преживявания, превръщайки се в мощен ресурс за подкрепа и дълбоко разбиране. В тази среда се ражда истинска свързаност - хората се сближават и сплотяват през своите трудности, а усещането, че си видян и чут, може да донесе облекчение. Често един участник успява да вербализира емоция или състояние, за което друг все още не намира думи, и така дава глас на трудната за изричане вътрешна реалност. В сигурността на това общо пространство участниците получават възможност да погледнат към собственото си тяло и преживявания с повече състрадание и приемане, преоткривайки усещането за принадлежност.

Ако трябва да оставите участничките с един въпрос, който да продължи да работи в тях и след срещата, какъв бихте искали да бъде той?

Бих искала това да бъде въпрос, който да отваря пространство за мислене и среща със себе си и преживяванията. Затова бих насочила към питане, което да връща фокуса към себе си и да изследва усещанията тук и сега, като например:

„Какво разбрах за себе си днес и какво си позволих да изпитам?“

В работата с тялото има ли моменти, в които участничката може да бъде изненадана от собствената си реакция - например от усещане, спомен или емоция, която не е очаквала да се появи?

Напълно естествена част от терапевтичния процес е да се появяват различни, нови реакции. Докато ние се опитваме да разберем и подредим преживяванията си през мисълта, тялото и несъзнаваното ни направляват по свой начин. Когато им дадем внимание и пространство, от тях могат неочаквано да изплуват потиснати сълзи, гняв, запечатан спомен или неподозирани желания. Тази внезапност може да предизвика различни усещания и преживявания, които също могат да бъдат изследвани както в група, така и в индивидуален контекст.

Какво значение има играта и въображението в психодраматичната работа с тялото? Може ли те да помогнат на човек да погледне на преживяното от различна перспектива, без да е необходимо всичко да бъде назовано и обяснено с думи?

Психодрамата отваря широко пространство за креативност и спонтанност, в което въображението превръща преживяването в игра. Чрез метода човек има възможност да се срещне с различни роли и непознати аспекти от себе си. Тялото участва активно в този процес - то може да „говори“ и чрез него да дадем глас на силни преживявания и усещания, които са там, но поради една или друга причина не могат да бъдат назовани и сякаш са останали блокирани. Например чрез създаването на телесна статуя с помощта на групата или през разиграване, тези задържани състояния получават форма, за да могат постепенно за тях да се намерят думи. Въображението ни позволява да влезем „в обувките“ на нова роля или на нещо, което ни предстои, разширявайки нашите лични хоризонти и представи.

Автор: Нели Жекова