Победата на Тръмп представлява исторически протестен вот, нито повече, нито по-малко

След като обърна гласовете в своя полза в почти всяко кътче на 50-те щата, победата на Доналд Тръмп в надпреварата за Белия дом изглежда отразява мащабен завой към популистката десница във всички демографски групи, пише Financial Times. Но САЩ са поредната страна, в която протестният вот - не непременно десен или ляв - се превърна в новото мнозинство.

Широко разпространеното говорене за „глобална“ вълна срещу властта пропуска едно важно разграничение. Тази година в 50-те най-многолюдни демокрации действащите управляващи са спечелили 14% от изборите в развитите страни, докато в развиващите се страни те са 73%. Рейтингите на одобрението показват същата рязка разлика; лидерите са дълбоко непопулярни средно в развитите страни, но все още са популярни в развиващите се страни. Вълната не е глобална, тя е бунт срещу дългосрочното гниене в посткапиталистическите икономики, чийто водещ пример е Америка.

За първи път от края на XIX век управляващата партия губи три поредни президентски избори в САЩ (включително Тръмп през 2020 г.). При толкова силна враждебност срещу действащия президент е твърде рано за триумфални заключения за силата на неговия мандат или за трайността на неговото мнозинство.

Естествените изборни предимства, на които някога се радваха действащите управляващи, вече ги няма. Един век на разширяващо се правителство изкриви капитализма в система на държавна подкрепа за всички, но тя донесе много по-големи облаги на богатите и влиятелните, отколкото на средния американец, така че техният бунт не бива да е изненада. Преди протестните гласове се подаваха за аутсайдери само за да се изпрати гневно послание към истаблишмънта; сега те имат за цел да го поставят на власт.

Тръмп следва дълга линия от анти-естаблишмънт и анти-глобални популисти, която води началото си от президента Уилям Маккинли през 90-те години на XIX век и преминава през радио свещеника Чарлз „отец“ Кофлин през 30-те години на XX век, сенатора Джо Маккарти през 50-те години на XX век и кандидат-президенти от последните десетилетия като Бари Голдуотър, Рос Перо и Сара Пейлин. Но Тръмп е първият от тази линия, който стига до Белия дом след Маккинли, което предполага, че популисткото разочарование е на най-високо ниво от XIX в. насам.

Много обяснения за победата му се позовават на последните събития от кампанията - смелостта му пред лицето на потенциален убиец, неуспеха на Камала Харис да се представи като проводник на „промяната“ и цената на яйцата. Яйцата наистина са от значение. Отдавна ми е ясно, че за действащите управляващи бързият растеж може да доведе до победа, а може и да не доведе, но високата инфлация значително увеличава риска от поражение.
И все пак вероятно демократите щяха да загубят дори ако инфлацията не беше скочила при Джо Байдън и той беше заменен по-рано от по-свеж кандидат. Това, което подхранва протестния вот, е ерозията на вярата в икономическото бъдеще. Девет от всеки десет американци, родени през 40-те години на миналия век, са израснали и са печелили повече от родителите си; днес по-малко от четирима от всеки десет казват, че очакват да направят същото. Жилищата са по-малко достъпни за младите хора, отколкото когато и да било в миналото. Доверието в много институции е на или близо до най-ниските нива за всички времена, като доверието в президентството е на ниво от 20 години, а в големия бизнес - на ниво от 20 години.

Антипатията към голямото правителство и големия бизнес и връзките между тях спомогна за възхода на нещо, което може да се нарече трета сила в политиката на САЩ. Докато до края на 90-те години на ХХ в. те бяха ясно изразено малцинство, сега според Галъп гласоподавателите, които заявяват, че са „независими“, представляват сериозен процент от 37%, като постоянно превъзхождат демократите и републиканците.

Все пак няма съмнение, че популизмът в стил „Тръмп“ е израз на копнеж по някакво неясно дефинирано минало, преди глобализацията да отприщи потока от работни места към Китай и нелегални имигранти в САЩ, както и преди безпрецедентното разширяване на държавното управление по времето на Байдън. Сега Тръмп трябва да се справи със страстите, които е отприщил.     

Въпреки радикалните му нападки срещу „дълбоката държава“, плановете на Тръмп заплашват да осигурят още от същото в едно ключово отношение. Изградена на базата на приятни за тълпата данъчни намаления, неговата фискална стратегия обещава повече държавни пари, които да преминат през системата и да се влеят във финансовите пазари, главно в полза, отново, на големите корпорации и милиардерите.

При целия разбор на специфичните нови „сделки на Тръмп“ цените на активите в САЩ нарастват по същия начин, както при Байдън. За да могат републиканците да разчупят модела на антиинкабинетност на следващия кръг избори, Тръмп трябва да бъде истински разрушител и да промени баланса на силите от големите корпорации и установените богаташи. Мандатът трябва да се тълкува точно като това, което е - твърд протестен вот.