Brexit, Каталуния и краят на Меркел: Задуха ли вятърът на промяната в ЕС?

2017-а година е към своя край и пред Европейския съюз предстои една не по-малко тежка година. В началото на годината страната ни ще поеме ротационното председателство на Съвета на ЕС до юни. Тежки месеци, в които се очаква да бъдат проведени едни от най-сериозните преговори за излизането на Великобритания от Евросъюза, който пък определено не е в най-добрата си форма.

2016 година беше годината, в която всичко, което социолозите сочиха за невъзможно, стана реалност. 2017 се оказа годината, в която размишлявахме за случилото се. Последните 12 месеца не предложиха шокиращи събития като Brexit или пък знаково решение на високо ниво като споразумението за разпределение на бежанците из ЕС, нито пък финансова криза като в Гърция през 2015 г. И все пак изминалата година затвърди тенденцията, очертала се отдавна, а именно - Европейският съюз има нужда от реформа. Гражданите на държавите членки дават сериозни сигнали за нуждата от промяна и политиците е време да обърнат внимание на този зов.

В началото на годината, на 29 март Тереза Мей изпрати писмо на Доналд Туск, президент на Европейския съвет с което тя официално задейства член 50 от Лисабонския договор за ЕС.

Напълно очаквано, Brexit се оказа трудна задача. Брюксел иска едно. Лондон друго, докато най-накрая едната от двете страни отстъпи. Засега изглежда сякаш Лондон отстъпва от някои от най-сериозните си искания.

Датата е ясна - 29 март, 2019 година, в 23 часа местно време, Великобритания ще излезе от ЕС. Дотогава обаче трябва излизането да бъде договорено. Към момента развода излиза доста скъпо, а Острова е също толкова разделен, колкото и по време на кампанията за референдума.

Междувременно на континента се проведоха редица избори, в които не особено изненадващо десни и крайно десни популистки партии определяха вота, но и не успяха да се преборят за пълно мнозинство.

През март месец холандската консервативна Партия на свободата на Герт Вилдерс стана вторатата политическа сила в страната - за първи път от създаването си през 2006 година, с 13% от гласовете. Същевременно в парламента влезе и партия Denk - основана от холандци с турски произход.

Следващи бяха изборите във Франция, проведени докато в страната все още действаше извънредното положение след терористичната атака през 2015 година. Двамата най-възможни кандидати - младият Еманюел Макрон и Марин льо Пен, лидер на десният Национален фронт, която за втори път се състезаваше за Елисейския дворец. Предизборните дебати се редуваха със сцени на сблъсъци по френските улици.

И все пак на седми май Еманюел Макрон се пребори и стана президент на Франция, с което изглеждаше сякаш в ЕС е настанало време за спокойствие. Най-малкото защото и референдумът във Великобритания, и президентските избори в САЩ през 2016 г., както и изборите в Холандия бяха спечелени със съвсем малко мнозинство, а Макрон победи льо Пен с убедителна преднина, събирайки над 66% от гласовете.

Междувременно, в средата на годината, централно и източноевропейските страни пожелаха равенство в супермаркета. Словакия, Чехия, Унгария, България, Словения пожелаха да не бъдат третирани като хората "второ качество" в съюза, а поискаха да им бъдат предлагани същите продукти, каквито са и на рафтовете в Германия. И то точно в момент, в който държави като Германия и Франция, най-големите и богатите в ЕС предложиха съюзът да се развива на две скорости.

Проблемът може и да изглежда като обикновена битова драма на ниво супермаркет, но в същината си е нещо повече. Страните от Централна и Източна Европа отдавна смятат, че са несправедливо третирани спрямо събратята си от по-богатите западноевропейски страни, продуктите в супермаркета са просто поредният пирон в ковчега на неуспешната интеграция.

Есента дойде, а с нея дойдоха избори в Германия и референдум в Каталуния.

Сепаратисткото движение на каталунците отдавна набира скорост и референдумът беше логична стъпка, а резултатът - напълно очакван.

Освен икономическото сближаване на страните членки ЕС исторически има и още една цел - предотвратяване на военни конфликти между националните държави. Отговор на националистическите движение от 30-те години на миналия век и последвалата световна война.

ЕС обаче се оказа абсолютно неподготвен да отговори на национализъм и конфликти. Каталунската независимост е спорен въпрос, не просто дали една част от хора, определящи себе си като каталунци, искат да живеят в собствена държава. ЕС логично не е в състояние не само да отговори на кризата, но и да подкрепи каталунците. Не само защото това е ясна проява на национализъм, но и заради логичният въпрос - ако може за тях защо да не може и за други?

Няколко седмици преди това обаче изборите в Германия поднесоха един очакван резултат. Ангела Меркел спечели своят четвърти пореден мандат, но загуби голяма част от гласоподавателите си. Така тя се оказа пред една непосилна задача - съставяне на правителство. Заговори се за екзотичната коалиция Ямайка - консерваторите на Ангела Меркел, Зелените и свободните демократи.

Разговорите обаче пропаднаха, а дори и премиерът Бойко Борисов изрази притеснение за хода на преговорите и какво означават те за ЕС.

"Не е добър знак за ЕС, че продължават толкова дълго", заяви той. Притеснения дойдоха и от съседна Австрия. Във Франция пък наблюдават случващото се с интерес, но и притеснение. Еманюел Макрон възлагаше надежди за европейски ренесанс, поведен от него и Ангела Меркел. Но възраждането на Макрон е сложено на пауза.

Политическата криза в Германия означава, че ЕС все повече ще се задъхва и няма да отговори на ключови проблеми за общността. Макрон вече не може да разчита съюзът да бъде задвижен от френско-германски двигател, а влиянието на Меркел, макар и разклатено, продължава да е нужен инструмент.

А и да не забравяме - Ангела Меркел може и да не е най-доброто, с което Германия разполага, но алтернативите в момента не са особено добри. И в тези времена може само да си зададем въпроса: Какво следва?