Външната политика на САЩ е твърде нестабилна, за да води света

Старата реплика за времето в Нова Англия — ако не ви харесва, изчакайте малко — описва външната политика на САЩ също толкова добре в наши дни. Други страни се възползват от тази непостоянство.

Джо Байдън не изключва Бенямин Нетаняху да отлага примирието в Близкия изток до евентуалното завръщане на Доналд Тръмп, при когото израелският премиер може да има по-свободни ръце. Нито пък е необходима параноична нагласа, за да се подозира, че Владимир Путин се бори за преизбирането на Тръмп от две или повече години, пише Financial Times.

Безсилието на администрацията на Байдън в последно време произтича от вътрешното разделение на САЩ, а не от неговата старост или от коварството на лидери на много по-слаби страни. Тя е структурна, а не персонална. Като такъв, той може да засегне неговите наследници.

Най-голямото препятствие за американската мощ, освен намаления дял на нацията в световното производство, е постоянно променящото се съзнание. Нестабилната външна политика подкопава САЩ два пъти. Първо, това стимулира безскрупулните лидери да изчакат президента на деня, докато не се появи по-отстъпчив. Второ, в сравнение с Китай, неговия съперник на суперсила, САЩ е трудно да планират за трети страни.

Ако Нетаняху е пример за първия проблем, намаляващият авторитет на Америка в Югоизточна Азия, който се потвърждава от проучвания на елитите там, може да е доказателство за втория. САЩ бяха внимателни към този ключов регион, след което се оттеглиха; ентусиаст за транстихоокеанската търговия, а след това стиснат за достъп до вътрешния пазар; гномичен за Тайван при Тръмп, след това рязък при Байдън. Нещо толкова основно като това дали една страна ще бъде по-добре приета във Вашингтон, ако се демократизира (режимите на АСЕАН често се движат на ръба на демокрацията и автократията) варира от Белия дом до Белия дом, пише изданието.

И това не е най-крайният случай на американска ненадеждност. Помислете за линията на САЩ относно изменението на климата. Бил Клинтън подписа протокола от Киото през 1998 г. Джордж У. Буш се оттегли от него през 2001 г. Барак Обама подписа много по-широкото Парижко споразумение през 2015 г. Тръмп се оттегли от него през 2017 г. Байдън отново се ангажира с Париж като едно от първите си действия като президент през 2021 г. .. Ако Тръмп се оттегли отново, както се предполагаше в докладите през лятото, това ще бъдат пет промени в политиката на САЩ по тема от световно значение в рамките на едно поколение.

Някой, който наблюдава всичко това от Пекин или Москва, може да измърмори и да каже: „Е, ако разрешите многопартийни избори“. Но внезапните обрати в политиката не са неизбежни в една демокрация. САЩ сменяха правителството на всеки няколко години, като същевременно поддържаха невероятно философско единство. Всички президенти между 1945 г. и 2016 г. подкрепяха НАТО, европейската интеграция, институциите на Бретън Уудс (ако не и конвертируемостта на долара в злато) и глобалната мрежа от гарнизони. Дори войната във Виетнам беше провал на двете партии. Не вярвайте на лековерния и почти мистичен троп, според който „източните“ автокрации смятат в стогодишни цикли, че свободните общества са твърде плашеви, за да се съчетаят. Ако това беше вярно, защо толкова малко са оцелели?

Проблемът не е в демокрацията сама по себе си. Това е възходът на партизанското чувство в Америка. Дори по отношение на търговията, към която във Вашингтон има общо охлаждане, разликата между партиите е остра: демократите искат „малък двор с висока ограда“, докато Тръмп говори за 20-процентно мито върху целия внос. Как една средно голяма, незападна нация начертава курс тук? Не е като да няма алтернативна орбита на суперсила, към която да се присъединим.

Ако всички американски дипломати бяха държавни служители от кариерата, можеше поне да има известно изглаждане на различията между администрациите. Всъщност пълните публикации често са „политически“. Те могат по-скоро да подсилят, отколкото да противодействат на партизанските прекъсвания.

Пълната пластичност на политиката на САЩ никъде не е по-ясна от Украйна. Крайният отговор на войната, който продължавам да чувам в любезна компания, е да се замразят бойните линии, след което да се осигури неокупираната Украйна с членство в НАТО или нещо подобно. Всички много рационални и 20-ти век. Но гаранцията за сигурност е толкова добра, колкото и волята на бъдещия президент на САЩ да я спазва. Дали Тръмп или някой тръмпист би направил това? Не го изключвайте: неговото чуждестранно досие е по-фино, отколкото позволява етикетът „изолационист“. (Изолационистите не изстрелват ракети по Сирия.) Дори републиканците може да видят, че отказът от такъв ангажимент би сложил край на доверието в САЩ в световен мащаб. Но фактът, че задаваме въпроса, допуска съмнение. САЩ по време на своя пик имаха нещо повече от огромна сила. Имаше известна доза предвидимост. Без нито едно, покупката му на събития не може да бъде същата.

Чудото на Америка от 21-ви век е колко евтини са икономически нейните политически разделения. САЩ изпревариха Европа, въпреки че не успяха да постигнат дори мирно предаване на властта на последните избори. Страната няма почти никакъв материален стимул да коригира вътрешните си разногласия. Но геополитическата цена от тях, ефектът върху външната устойчивост на Америка и следователно нейното ръководство твърди: това е различен въпрос. Винаги е било ясно, за разлика от Европа, кой се обажда да говори с Америка. Но стана твърде важно кой отговаря на телефона всеки път, пише още изданието.