Кой ще бъде победителят от сирийската сцена? Попадна ли в капан Путин?

Успехът на Кремъл (вероятно временен, както често се случва в Близкия Изток) изненада мнозина, в това число и автора на тези редове. Този успех на Москва се дължи преди всичко на слабостта на САЩ, които по време на президентството на Барак Обама фактически се изтеглиха от региона. А Путин е опортюнист и майстор в запълването на политическия вакуум. 

Той логично доразви и осъществи концепцията на Евгений Примаков (разузнавач, външен министър и премиер при Елцин) за стратегическото сътрудничество с Иран. Казват, че Примаков, който почина през 2015-а, е считал, че иранската ядрена програма не застрашава Русия. Неговата теза: ако правителството на фундаменталистите все пак се реши на конфликт с Москва, на мястото на Техеран ще остане само дълбок кратер от взрив. Всъщност, антиамериканският режим, концентриран изцяло върху борбата срещу Вашингтон, има общи интереси с Кремъл - да създава максимум проблеми на омразните американци.

Путин и мечтата на Хомейни

За три години Кремъл помогна на моллите в Техеран да осъществят мечтата на аятолах Хомейни за създаване на контролиран от Техеран регион от Багдад до Бейрут. Алевитският режим на Асад е ключов елемент от иранската сфера на влияние. Иран спокойно може да говори за голяма геополитическа победа след фактическото завземане на властта в Ливан от ислямистката организация "Хизбула". 

Ето защо, приемайки Асад на 21 ноември в Сочи, Путин изведнъж заговори за скорошно прекратяване на военната фаза в Сирия и обеща, че в страната ще останат само военните, необходими за обезпечаване на работата и охраната на базите в Тартус и Латакия.

Руският президент не за първи път оповестява съкращаване на военния контингент. Не е ясно обаче дали наистина ще се стигне до обещаното изтегляне на войските. Защото сирийската армия не е особено ефективна без масираната руска подкрепа по въздуха. Струва ми се, че Путин наистина иска да намали ролята на Русия в региона, за да не се окаже в епицентъра на вероятен челен сблъсък между Саудитска Арабия и Иран. При това с възможното участие на Израел на страната на Рияд, защото връзките между двете страни укрепват. Под ръководството на новия действителен лидер в кралството, престолонаследникът Мохамед бин Салман, който е антиирански настроен, вече се заговори за възможността за установяване на официални отношения с Израел. Саудитците и израелците не крият, че смятат иранския режим за екзистенциална заплаха.

Москва не иска да взема страна в този спор, но и не може да изостави Асад. Запазването на неговата власт е основният символ на победата на Кремъл и превръщането на Путин в неформален лидер на международната антиамериканска коалиция на авторитарните режими. Именно затова Путин беше и първият държавен глава в историята, който прие в Москва саудитския крал. Кремъл се стреми към подобряване на отношенията със саудитците преди американците да се "завърнат" в Близкия изток и заедно с Израел и Саудитска Арабия да предизвикат Иран.

Президентските избори през 2018 и Сирия

Съществуват и вътрешнополитически причини за обявеното приключване на военната операция в Сирия, макар че в действителност тя изобщо не приключва. 

Първо: необходимостта преди т.нар. "президентски избори" през 2018 година да бъде оповестена една "победа" стана по-голяма. Второ: държавните финанси не са в блестящо състояние, така че трябва да се пести. И трето: Путин иска да концентрира вниманието си върху други сфери. Върху Украйна, върху съпротивата срещу въвеждане на нови санкции и запазването на контрола над самата Русия.

Путин иска да слезе от сирийската сцена като победител. Въпреки това, не се очертава никакво политическо решение за Сирия и всеки момент там може да избухне гражданска война. С помощта на САЩ кюрдите, например, биха могли да обявят създаването на собствена държава. Агресивните действия на Иран биха могли да предизвикат много по-решителна намеса на Израел. Свързвайки се с техеранския режим, Кремъл трябва да дели с него не само победите, но и трудностите. Затова срещата в Сочи не беше точка, а само запетая в историята на близкоизточната политика на Москва.

Автор: Константин Егерт

Източник: "Дойче веле"