Путин се насочи към Либия като част от целта си да отслаби НАТО

След като надигра и маргинализира Запада в Сирия, откривайки пътя на режима на Башар Асад да постигне решаваща победа в кървавата гражданска война в страната, президентът Владимир Путин сега се стреми да направи осезаемо руското присъствие в Либия.

Това е нов кръг в шахматната игра в Близкия изток, където Вашингтон, изглежда, отново се оказва в отбранителна позиция, пише Ахмед Абудух, в. "Индипендънт".

Американски официални лица и доклади разкриват, че руснаците трупат войски, оръжия и наемници. Преди всичко, те изглежда чертаят рамката за стратегически дует с турците като онзи, с който много успешно си поделиха влиянието между двете страни в Сирия. Така президентът Доналд Тръмп бе поставен в ситуация да изглежда глупаво.

Каквито и да са изводите за този негов напън, президентът Путин играе картите си правилно. Нападението срещу американската дипломатическа мисия в Бенгази през 2012 г., при което загина посланик Кристофър Стивънс, остави психологическа травма върху американската политика спрямо Сирия и Вашингтон изглежда не е в състояние да я преодолее.

Това, заедно с хаоса, причинен от борбата между многобройните групировки за собствените им цели, създаде идеална обстановка Русия да се намеси. Либия, след Сирия, е поредно доказателство, че политиката на бездействие, която администрацията на Тръмп сякаш води, е най-големият стратегически коз, с който Путин разполага. Той се опитва да направи така, че Москва да запълни вакуума на ръководство, оставен там.

След като 4 години подкрепяше силите на генерал Халифа Хафтар на Изток чрез дипломатически и други методи, Русия достави дронове, самолети, артилерия и войски, за да оформи финалния изход от либийската война. Освен че печели право на вето върху каквото и да е бъдещо решение (на конфликта), Русия се опитва да обгради НАТО от юг. Този стратегически ход несъмнено ще предизвика сърцебиене в Европа.

Опитвайки да се настани в Либия, Русия се стреми да получи достъп до стратегическите либийски пристанища на Средиземно море и да отвори път към по-нататъшна експанзия на влиянието си в Африка. Потокът от легална (и нелегална) миграция към Европа ще бъде друго съображение. Това е проблем за Европа и Москва би била доволна да получи някакво влияние върху този процес.

В далечен план руснаците биха желали да бъде вдигнато оръжейното ембарго, наложено от ООН на Либия, където руските оръжия са навсякъде. Либия може да възстанови предишния си статут, както при Кадафи, на забогатял от петрола клиент на нейната процъфтяваща военна индустрия.

Би било обаче грешка да се мисли, че целта на Русия в Либия е да укрепи позициите на Либийската национална армия (ЛНА) на Хафтар. Путин, всъщност, играе двойна игра от двете страни, внимателно лавира и изчаква да подкрепи онази групировка (ако се очертае такава), която се окаже краен победител.

Най-изненадващата промяна в конфликта може да се окаже едно опасно партньорство, очертаващо се между Русия и Турция, което точно да копира комбинираната сирийска стратегия на заиграване с всички страни и подялба на "плячката" между двете.

Макар че Турция подкрепя признатото от ООН правителство и неговите сили в Триполи срещу офанзивата на Хафтар, опцията да заложи всичко върху проницателната визия на Путин може да й се стори обещаваща. Турският президент Реджеп Ердоган каза по-рано т.г., че Турция ще мобилизира всички налични ресурси, за да "разочарова онези, които искат да превърнат Либия в нова Сирия". Но изглежда, че самият Ердоган се надява на точно такъв изход, подобен на новата "руско-турска" реалност на терена в Сирия.

Турция подкрепя една все още, поне на думи, призната от Запада сирийска опозиция срещу Асад, и застава с мощта си зад едно подкрепяно от Запада либийско правителство срещу друг силен човек, който използва военна сила, за да овладее големите градове (на страната). Но, както става в Северна Сирия, западните колебания могат да доведат до това Москва и Анкара да получат голямо влияние.

По този начин руско-турският дует може да проведе новата близкоизточна игра на тронове в Либия, макар и никога да не се стигне до формален пакт между двете страни. Вече е налице известно движение към създаване на нови връзки (между тях). Москва се надява да сключи сделка за доставка на Турция на още ракетни системи С-400 през първата половина на идната година. Подобен ход ще обтегне още повече отношенията между Турция и САЩ, след като Вашингтон вече изключи Турция от програмата за американския стелт-бомбардировач Ф-35 като наказание, че е купила руската система С-400 по-рано т.г.

С течение на времето доверието на Ердоган в руския му партньор рязко ще расте, което ще остави на натовските партньори малко възможности да примамят турците обратно в западната орбита.

Египет и ОАЕ, които от години подкрепят Хафтар в Либия, се оказаха изложени на, може би, най-големия стратегически блъф в региона. Като най-големите съперници на Турция, двете страни винаги са смятали една руска интервенция за възможен стратегически поврат във военната офанзива на Хафтар за контрол над Триполи.

Но руският стремеж към влияние може да се окаже съкрушителен за интересите на Египет и Емиратите в Либия. Докато Кайро и Абу Даби се надяват за пробив, който в крайна сметка да доведе до политическо уреждане, целта на Москва и Анкара е да изтикат политическото решение в глуха линия и да "менажират" конфликта, вместо да го прекратят. Докато закрепи положението си на нов брокер на (политическа) сделка и на човек, определящ кой ще управлява Либия, Путин се нуждае от време да работи върху установяването на пълен монопол над властта.

Източници ми казаха, че египтяните са изразили загрижеността си от военната офанзива срещу Триполи и последствията й още от самото й начало. Техните опасения се оказаха напълно основателни. Продължаващите интензивни сражения не само отразяват предизвестения неуспех на Хафтар да превземе града, но това може да бъде началото на края на дългосрочните интереси на Египет и на ОАЕ в Либия, от което да спечелят руснаците и турците.

/БТА/