Протестърите в Хонконг: Ако ние изгорим, вие ще изгорите с нас!

Снимка: Reuters

4 / 7

Да си жител на Хонконг не е лесно – имотите са скъпи, цената на живота е висока, много млади хора трудно намират работа след като завършат. Въпреки това, новото поколение предпочита да нарича себе си хонконгци, а не китайци. Статистиките от своя страна отбелязват рекордно ниски нива на патриотизъм сред  младото поколение. Хонконг може да  е просто град, но със сигурност неговото население няма да го остави в лапите на Китай.

Отчаяните времена изискват отчаяни мерки и... разрушение.

В понеделник поредният мирен протест по улиците на Хонконг изведнъж придоби нов вид – скрили лицата си с маски и каски, носещи чадъри, за да се скрият от камерите, протестърите разбиха стъклата на правителството в Хонконг и нахлуха вътре. Рисуваха със спрей по стените, чупеха, унищожаваха. Действията им бяха провокирани от отчаяние и горчивия вкус, който оставиха трите самоубийства на младежи, свързани с протестите.

Последно, живота си отне 29-годишно момиче, което скочи от пешеходен мост. Тя е жива, когато линейката пристига, но умира малко по-късно. "Чувствам, че няма утре“, пише тя в предсмъртния си пост във Facebook.

Преди нея 21-годишна студентка от университета в Хонконг скочи от терасата на апартамента си. На стената тя оставила съобщение, написано в червено - "Иска ми се да видя малкия си живот като жертва, която да изпълни желанията на 2 милиона души, но моля ви... продължавайте да настъпвате“, гласи то. Властите бързо успяват да го покрият.

Страхът на всички е общ – Хонконг да не се превърне в поредния китайски град. Според тях времето да се направят демократични и политически промени изтича. През 2047 година изтича закона, сключен с Великобритания, който дава на Хонконг неговата автономия и свобода от Китай, въпреки че суверенитетът е върнат на азиатската държава през 1997 година. След това никой не знае какво ще се случи.

Никой не знае и какво ще се случи по време на протестите. Лидери няма. Малцина се опитаха да поемат контрол над тълпата, ала не успяха. Действията на разгневените хонгконгци са непредвидими, както бе изненадващо и нахлуването в сградата на парламента. Някои протестиращи дори се възпротивиха на изблика на насилие и отказаха да се присъединят към разбиването на сградата. Когато най-накрая полицията реши да си върне контрола над нея, те помагаха с отвеждането на своите съмишленици далеч от парламента.

"Хонконг все още не е на Китай“

Настроението на тези протести далеч не е толкова оптимистично, колкото на демонстрациите през 2014 година. Тогава протестиращите са възхвалявани, че са мирни и уважаващи властите. Тогавашното поколение е и по-оптимистично от сегашното. Хонконгците наистина вярват, че демократичната промяна е зад ъгъла и е на път да се случи.

Когато "Движението на чадърите“ се проваля, нещата се преобръщат.

Две години по-късно протестиращи нахлуват в открит пазар за риба. Ала това беше само началото. Когато Китай прие спорния закон за екстрадацията, гневът, който се натрупваше от 2014 г. насам, ескалира. В продължение на седмици те са на улицата, а срещу тях се използва сълзотворен газ и гумени куршуми.

Според властите нападението над парламента е "пълно пренебрегване на закона и реда“ и те ще имат "нулев толеранс“ към подобни прояви. Сградата е понесла жестоки щети и ще отнеме много време преди да успее да се възстанови.

"Ако изгорим, вие ще изгорите с нас“

Комунистическата партия на Китай демонстрира и това, от което жителите на Хонгконг се опитват да избягат – ограничението. Отвъд територията на автономната област за протестите почти не се говори. Наложена е цензура, дори и онлайн. Страхът, че подобно поведение може да се породи и сред не толкова свободните поданици на комунистическото правителство е наистина голям.

А за да спасят протестиращите от евентуален съд, много медии прикриват лицата им и избягват да публикуват снимки, които разкриват самоличността на хората. Никой не знае какво може да се случи с тях ако бъдат заловени.

Това колективно самоопределяне и гордост с един град е в пълна опозиция на Китай. За това поколение битката наистина е на живот и смърт. Връзката им не е с държавата, а с града, с един–друг. Това беше демонстрирано, когато един единствен протестър реши да остане в сградата на парламента и да посрещне последствията за решението си от полицията. Всички, които бяха избягали се върнаха минути преди властите да пристигнат, защото съдбата на един е съдбата на всички.

И ако те са обречени да загубят – ще го направят борейки се.