Тунел 29 – историята на Йоаким Рудолф и бягството от Източна Германия

През 1961 година Йоаким Рудолф бяга от най-бруталната диктатура в света. Няколко месеца по-късно се опитва да си прокопае тунел за да се върне обратно... Защо?

Всичко започва с едно почукване на вратата. 22-годишният Йоаким е студент в университета в Западен Берлин. Там е едва от няколко месеца, а през свободното си време се занимава с фотография и ходи в нощни джаз клубове. Пред прага му стоял италиански студент. Той имал нужда от помощ, за да измъкне свои приятели от Източен Берлин като прокопаят тунел.

Това се случва през октомври 1961 година, само два месеца след като Берлинската стена е издигната. Чрез нея източните диктатори искат да спрат хората от това да търсят по-добър живот в Западен Берлин.

Берлинската стена е построена изключително бързо. Само за една нощ тя променя пейзажа на града, макар още в самото си начало да не е толкова строго охранявана и толкова висока, колкото ще стане по-късно. Когато жителите на Берлин се събуждат на 13 август 1961 година, те откриват че са били отделени от своите родители, съпрузи и приятели. Има дори истории за новородени бебета, отделени от майките си.

Още щом е издигната стената, започват опитите за прескачането й. Дори войници и охранители се опитват да се промъкнат през нея.

Йоаким също бяга от Източен Берлин използвайки прикритието на нощта. Пристига в западната половина точно, когато слънцето започва да изгрява на хоризонта.

"Не исках да съм част от този нов свят, в който не можеш да казваш, правиш или мислиш каквото поискаш“, казва той.

В Западен Берлин той започва нов живот. Но се появили тези студенти, които го помолили да им помогне да прокопае тунел към диктатурата, от която току-що е избягал. Йоаким може да бъде арестуван, дори убит! Но въпреки това се съгласява.

Момчетата никога преди това не били прокопавали тунел. Като за начало те се сдобили с карти, които взели от приятели в кметството. Започнали да съставят маршрут, като се стараели да избягват водопроводните тръби. Накрая взели смелото решение да започнат да копаят под Бернауер щрасе.

Стената преминавала точно през средата й. Хората постоянно ходели там, за да правят снимки. Да копаеш под нея било все едно да копаеш под Таймс Скуеър в Ню Йорк.

За начало на своя тунел те избрали фабрика за сламки. Обяснили,  че са джаз група, която има нужда от място да репетира. Собственикът обаче разбрал намеренията им, но с удоволствие отстъпил мазето си, тъй като самият той бил избягал от Източна Германия.

От другата страна тунелът трябвало да води към апартамента на техен приятел. Те така и не му казали, а откраднали ключовете му и направили копие.

След като планът бил готов, започнали да търсят още хора, които да копаят. Но тази задача не била лесна. Западен Берлин бил пълен с хора, работещи за ЩАЗИ. Но Йоаким и съмишлениците му успели да намерят още трима студенти, на които можели да се доверят. Успели да намерят и инструменти и на 9 май 1962 година работата по тунела започнала.

“Нямахме идея от къде да започнем. Не бяхме виждали тунел на живо. Но бяхме гледали снимки на такива, които са се провалили, по телевизията и те ни даваха идеи“, разказва Рудобф пред BBC. Само за няколко нощи те стигат 1,3 метра дълбочина. Тогава започнали да копаят хоризонтално – към Източен Берлин.
Работата била трудна. Студентите били изтощени, всичко се случвало прекалено бавно. Трябвали им две неща – пари и хора.

На хиляди километри от там, в Ню Йорк, журналистът Рувен Франк искал да заснеме история за бягство от Берлин, която се случва в момента. Съдбата го среща с един от студентите, който се опитвал да събира пари за прокопаването на тунела. Йоаким и приятелите му се договорят с NBC, че ще позволят заснемането на тунела, само ако получат пари в замяна. Телевизията се съгласява.

До края на юни 1962 година били прокопани 50 метра. Те работели от 38 дни по 8 часа на ден. С парите на NBC тунелът започнал да изглежда като направен от професионалисти – със светлини, с тръби за свеж въздух. Съвсем скоро момчетата и екипът на телевизията стигнали „зоната на смъртта“, където над главите им патрулирали пазачите на стената в Източен Берлин. Те наблюдават изключително стриктно дали някой не се опитва да прокопае тунел.

Йоаким и неговите приятели не били първите, които се опитали да прокопаят тунел. Ала другите преди тях се проваляли.

„Пазачите имаха специални устройства за подслушване, които поставяха на земята. Ако чуеха нещо, те започваха да копаят дупки надолу. След това откриваха огън или хвърляха динамит вътре“, разказва Рудолф. Момчетата понякога чуват как гардовете си говорят. Тогава знаят, че трябва да бъдат много внимателни.

Един ден се появява проблем – една от водопроводните тръби се спукала. Тунелът се пълни с вода. Студентите взимат смело решение – за да не загубят тунела, те молят властите в Западен Берлин за помощ. За тяхна изненада, те се съгласяват. Но дори и след като тръбата е поправена са нужни месеци, преди тунела да изсъхне. А Йоаким и момчетата били близо – само на 50 метра от мазето в Източен Берлин.

Юли 1962 година – стената вече е опасана с мини, електрически огради, шипове... Гардовете имат пистолети, автоматични оръжия. Бегълците обаче продължили да прииждат.  Йоаким и студентите не можели повече да чакат тунелът да изсъхне. Те били чули, че друг е бил започнат, но изоставен. За това се свързали с неговите създатели и решили да обединят сили и да продължат по него.

Този тунел нямал светлини, телефони или въздушни тръби като онзи, който Рудолф започнал, но те решили да се примирят с това. Тунелът трябвало да бъде готов до 7 август. Оказало се обаче, че един от новите членове на групата бил служител на ЩАЗИ. Властите вече били по петите на Йоаким.

7 август дошъл. Онези, които искали да избягат, чакали в мазето със свито сърце. ЩАЗИ били поставили своя капан. Йоаким и момчетата били подготвени със всякакви оръжия в случай, че агентите ги нападнат.  Но още преди да стигнат от другата страна, операцията вече била компрометирана. Онези, които искали да избягат, вече били заловени.

„Изведнъж чухме нещо по западното радио. Крещяха ни да се връщаме“, спомня си Йоаким. Пред вратата на къщата, където излизал тунела, агентите вече се били насъбрали със своите калашници. Те обаче решили да изчакат, преди да влязат вътре, тъй като чули, че групата на Рудолф има картечница. Това забавяне спасило живота на момчетата.

Разбирайки че мисията е провалена, те скочили обратно в тунела и възможно най-бързо пропълзели обратно към Западен Берлин. Агентите на ЩАЗИ не успели да ги настигнат. Но имали достатъчно хора, които да разпитват и да измъчват.

Всеки на мястото на Йоаким би се отказал. Но те продължили. Били сигурни, че службите не знаят нищо за първият им тунел. А той вече бил изсъхнал и те отново започнали работа по него. На 14 септември новият план бил съобщен на онези, които искали да избягат.

Един по един те започнали да се появяват. Камерата на NBC заснела всичко и когато го гледал, дори американският президент се разплакал.

Йоаким доживява, за да разкаже историята си. Животът му е променен напълно от тунела. Той не просто се разминава на косъм със смъртта, но и среща любовта на живота си там – Евилин, съпругата му, е първото момиче, което се появява на входа на тунела, за да избяга от Източна Германия. Той успява да спаси 29 души.

Когато има стена, обезателно хората ще се опитат да я прескочат, категоричен е Йоаким.