75 години по-късно – защо трябва да помним "Портите на Ада" на Аушвиц?

Рене Салт е едва на 15 години, когато се изправя пред Портите на Ада. Тя, заедно с родителите си, пътуват в товарен камион пълен с евреи, без въздух, без храна, без вода, в продължение на 24 часа. Озовават се пред Аушвиц, където са разделени на мъже и жени, а Рене никога повече не вижда баща си.

На края на опашката, на която стоят младото момиче и майка й, е лично Ангелът на смъртта – Йозеф Менгеле.

Когато видел, че двама души се държат за ръка, той ги разделял – единият отивал надясно, право към газовата камера, а другият отивал наляво – засега щял да живее. Късметът обаче се усмихнал на Рене и майка й. И двете са изпратени наляво.

Споменът за Аушвиц

"Спомням си всичко. Мога да го видя ясно пред очите си. Бяхме отведени в една зала, съблякоха ни и ни обръснаха главите. Взеха нещата ни – часовници, бижута, ценни вещи, всичко. Молехме се, прегръщахме се, целувахме се, мислехме, че това е последния ни час“, разказва Рене през Observer.

Но вместо това получават парче от бял лен с номер върху него. Те трябвало да го поставят върху дрехата, която им е дадена. Рене получава огромна пола и горнище от мъжка пижама. Не й осигуряват нито обувки, нито бельо.
В продължение на седмици затворниците стоят на каменния под на колиба. И денем, и нощем.

"Водеха ни до тоалетните веднъж на ден. Също веднъж на ден ни носеха и купичка, пълна със супа – по една за всеки петима души. Винаги имаше скандали за това, кой колко е изял. "Ти вече сръбна три лъжици!“, крещяха. Всички искаха супа от дъното на купата, защото беше малко по-гъста. Не ни позволяваха да си говорим. Трябваше да спим в седнало положение. Два пъти на ден ни викаха навън. Хората припадаха от изтощение. Някои умираха. Третираха ни като животни“, разказва Рене.

Вече 90-годишна, жената ще застане за пореден път пред портите на Аушвиц. Към нея ще се присъединят още 200 души, оцелели след Холокоста, както и държавни глави и политици. Заедно те ще отбележат 75-та годишнина от освобождаването на лагера, благодарение на руската армия на 27 януари.

Още на 23 януари Еманюел Макрон, Владимир Путин, Майк Пенс и Франк-Валтер Щайнмайер ще се съберат при мемориала Яд ва-Шем , където ще се състои международния форум за борба с антисемитизма.

Близо 1,1 милиона души, най-вече евреи, губят живота си зад стените на Аушвиц, най-големият нацистки лагер. Преди Червената армия да пристигне на 27 януари 1945 година, хиляди затворници са застреляни, газовите камери са унищожени, десетки хиляди са принудени да тръгнат по пътя на смъртта, а едва 7000 души успяват да се спасят.

Спасението на Рене

Рене и майка й напускат Аушвиц 4 месеца преди освобождението. Първо са пратени в Хамбург, а после в друг нацистки лагер - Берген-Белзен. Той е освободен на 15 април 1945 г. от британската армия. Майката на Рене умира само няколко седмици по-късно и е погребана в масов гроб. Самото момиче е прието в болница.

От голямо семейство, което включвало лели, чичовци, братовчеди, баби и дядовци, само Рене и лелите й оцелели след Холокоста. През 1949 г. тя се омъжва за британски войник, който е част от военните, освободили Берген-Белзен. Днес, те имат две деца и петима внуци.

В продължение на десетилетия Рене никога не говори за това, което е преживяла, дори и пред семейството си. Тя често сънува кошмари.

Но през 2005 година най-накрая се решава да разкаже историята си пред деца. Заедно с 13-годишният си внук Адриан, тя участва в документалния филм на BBC “Внуци на Холокоста“. Докато снимат предаването, Рене за първи път се връща в Аушвиц.

"Не исках да ходя, цялата треперех. Бях толкова изплашена, беше ужасно. Но някак успях да погреба призрака“, казва Рене. След това се връща пред Портите на Ада няколко пъти. Но този може да й е последният.

75 години след като лагерът е освободен, броят на оцелелите от Холокоста намалява драстично. А сега живеем във време, в което антисемизмът бавно се връща в Европа. В продължение на десетилетия виждахме лицата на хората, които не са научили за Аушвиц от книгите и учебниците, а са преживели ужаса. Но те вече са прекалено възрастни.

"Те бяха морален символ не само на оцеляването, но и на твърдостта. Те са преки свидетели на най-лошото от човечеството и бяха гласовете на достойнството, толеранса и благоприличието. Мисълта, че ще загубим това поколение е невероятно болезнена. Ще загубим автентичността на думите "аз бях там“, казва писателят Майкъл Беренбъм.

Но въпреки това, никое друго поколение не е описало така преживяванията си, както оцелелите. В музея Яд ва-Шем има огромна колекция от свидетелства, изкуство, видеозаписи, книги, мемоари, които днес се използват за да се разкаже на децата по иновативен начин, какво са преживели евреите преди десетилетия и защо трябва да сме толерантни. Сред тези архиви са и историите на децата и внуците, живели в сянката на Аушвиц, която белязва родителите им до живот.

Поколението в сянката на Холокоста

"Бях много близка с баба си и дядо си. Те ми разказваха подробно за Холокоста. Абсорбирах техните преживявания. Това беше всичко, за което слушах от тях. Бях обградена от Холокоста. Той беше част от всяка история, всяка дискусия, всеки ден от моя живот“, пише в своята книга внучката на двама оцелели - Алисън Назариан.

"Казваха ми, че могат да дойдат по всяко време за мен. Дори и днес имам приготвена чанта с вещи, която да взема в бързината. Бях на 12 или 13, когато разбрах, че не всички деца имат баби и дядовци, които са били в лагерите на нацистите. Това ме направи човекът, който съм“, допълва Назариан. Днес тя е на 48 години и е решена да не разказва на децата си историята на предците си.

"Не че не съм благодарна, напротив – гордея се с баба си и дядо си. Но не мисля, че това бреме трябва да бъде предавано на децата. Те са 100% освободени от него“, казва тя пред The Guardian.

А в Израел трето поколение наследници имат татуирани номерата на бабите и дядовците си в тяхна памет. За някои тази тенденция е шокираща, не само заради забраната на татуировките в Израел. За други начинът, по който младите казват, че "никога няма да забравят“ какво се е случило е по-важен от всякога.

75 години по-късно - защо е важно да помним?

Днес навсякъде по света се забелязва завръщането на антисемизма, национализма и популизма. Тази годишнина е важна за всички, не само защото се навършват 75 години от освобождаването на лагера, но и за да напомни "в какъв свят живеем“. Открито групи хора, дори и държавни лидери, проповядват своите ксенофобски, расистки и антисемитски виждания. А в основата на всичко това стои безпомощността на демократичните институции, отслабени от популизма и демагогията.

“Когато лесбийки са пребивани в автобус, а на футболни мачове се чуват расистки подвиквания – така започва Холокоста и всъщност всички геноциди. Не трябва да затваряме случилото се в кутия с надпис "история“. Трябва да се учим от нея“, казва Марк Кейв, директор на Британския национален Холокост център.

Рене разказва своята история многократно, защото "хората не трябва да забравят“.

"Има все още хора, които казват, че не се е случило, които отричат, добавя тя. - Но не можете да скриете хората като мен. В края на войната ние вярвахме, че това, което се случи не може и няма да се повтори отново. Но сега времената са тревожни.“