Защо К2 е "див връх, който се опитва да те убие"?

K2 е "див връх, който се опитва да те убие" според американския алпинист Джордж Бел.

Извисявайки се величествено над хребета Каракорам по протежение на границата между Пакистан и Китай и очукана от зверско време, тази планина с форма на пирамида винаги е била най-голямото предизвикателство за най-добрите планинари в света - и гробището на много от техните амбиции. През 2008 г., в най-тежкия инцидент в историята си, 11 алпинисти загиват, опитвайки се да изкачат K2.

Докато прави документален филм за BBC, Мик Конефри има късмета да срещне редица пионери, които са се опитали да завладеят планината, като първи е италианския алпинист Ардито Дезио през 1954 г. Книгата на Конефри "Призраците на K2: Епичната сага за Първото изкачване" се опира на интервюта, както и на новоиздадените дневници и писма, за да ни въведе в маниите, враждата и актовете на героизъм, които K2 вдъхновява в онези, които се осмеляват да го изкачат.

Конефри обяснява пред National Geographic защо K2 разкрива най-доброто и най-лошото в алпинистите, какво има предвид алпинистът Чарлз Хюстън под термина "Братството на въжето" и как първият човек, опитал да изкачи K2, е попаднал на обложката на албума на Sergeant Pepper’s Lonely Hearts Club Band на Бийтълс.

"К2 е толкова е смъртоносен поради комбинацията от елементи. Той  е около 243 м по-нисък от Еверест, но топографията е много по-строга. Изкачвайки Еверест имате стръмни участъци, които след това се изравняват. Много малко участъци  от K2 са равни. Има само на около 7 300 м, когато пътят се изравнява за кратко, но това е единствената почивка. Също така в зоната на смъртта, определена над 7600 м, е възможно да падат камъни и лавини. А времето е ужасно и непредсказуемо. Преди години имаше дълъг период, в които никой не успя да се изкачи на K2, защото времето беше толкова лошо", разказва Мик Конефри.

По-думите му първият опит за изкачване на К2 е най-странен - по склоновете му тръгва окултистът Алистър Кроули.

"Алистър Кроули е известен с това, че е окултист. Някои хора го наричат ​​сатанист, но това не е съвсем правилно. Няма съмнение, че той е бил очарован от окултната и източната религия. Но въпреки че той е най-известен със секса, наркотиците и поезията - и с това, че е на корицата на Sergeant Pepper’s Lonely Hearts Club Band - в младостта си той е бил пламенен планинар. Видът алпинизъм, който харесвал, бил опасният. Не е обичал да се катери с водачи. Харесвал е да се катери сам или с партньора си Оскар Екенщайн. Искал е екстремни преживявания до краен предел", разказва Конефри. "Кроули и Екенщайн правят първия опит да изкачат K2 през 1902 г. По онова време никой не е имал представа за това какво ще бъде. Мислели са, че ще отидат до Хималаите и ще покорят K2 след няколко дни. Но експедицията започва да се проваля. Екенщайн, лидерът, имал лоша респираторна инфекция. Кроули имал малария и прекарвал по-голямата част от времето в палатката си с висока температура. В един момент той толкова обезумял, че започнал да размахва револвера си към други членове на екипа."

Най-добре за психологията на онези, които се опитват да изкачат К2, говори историята на Фриц Виснер - германския алпинист, който отива в Америка през 30-те, за да направи революция в американското катерене, въвеждайки европейски техники. Но веднага щом експедицията му потегля към К2 през 1939 г., непосредствено преди избухването на Втората световна война, всичко се обърква.

"Трябвало е да събере бързо екип, защото алпинистите, които е искал да го придружат, не са били на разположение. Още преди да пристигне в базовия лагер, един от водещите му алпинисти се разболява ужасно. Фриц се насилва да изкачи върха, но групата послушници, които бил принуден да вземе със себе си, започнали да отпадат. Накрая Фриц стигнал върха, а останалата част от екипа му била на дъното на планината. Трагедията е била неизбежна", разказва Конефри. "Фриц почти стигнал до върха. Но по пътя си надолу, той установява, че останалата част от екипа му е свалила от планината спалните чували, сгънали палатките и се е отървали от хранителните продукти, на които разчитал. Още по-лошото е, че един от колегите му, Дъдли Улф, останал блокиран високо в планината. Бяха направени три опита да свалят Улф, но той умря на K2. Трима шерпи също загинали."

Фриц все пак оцелява, а когато се връща в Америка, започват разпитите: Защо оставихте Дъдли Улф в планината? Защо шерпите умряха? Това било в контекста на току-що избухналата война. Тогава германската националност на Фриц се превръща в ключов елемент, а противоречията все още продължават.

"Дори успешната италианска експедиция от 1954 г. е подложена на ожесточени борби. Въпреки че стига до върха, членовете на екипа прекарват години в спорове и дори съдебни дела. Това е екстремна планина, която поставя екстремни изисквания към всички алпинисти, които се изпитват да я изкачат. Поради това, когато нещата не вървят по план, получавате тези ужасни, нелепи аргументи", казва Конефри.

В книгата си той пише, че всяка година планината разкрива част от жертвите си. Самият Конефри прави едно ужасяващо откритие - докато прави снимка на върха, той вижда гръден кош. "Правихме снимки на тези поразителни ледени скулптури в ледника между базовия лагер към K2 и лагер едно. Изведнъж един човек от екипа ми каза: "Има гръден кош." Лежеше на десетина метра разстояние. Едва ли можете да го видите, защото костите бяха избелили и бяха частично вградени в снега. Около него нямаше нищо, което да може да идентифицира от кого идва; без дрехи или вещи. Затова сметнахме за най-добре да го оставим там, където беше, вместо да го безпокоим. Това беше смразяващо напомняне за това колко опасна е планината."

Конефри разказва и за "проклятието", което тегне над жените, които се опитват да изкачат К2.

"Дълго време се наблюдаваше този странен факт, че жените, които успяваха да стигнат до върха, или умираха при спускането, или умираха няколко години по-късно. Първа до върха стига Ванда Руткевич. Тя стъпва там точно преди френската алпинистка Лилиан Барард, след което умира на Канченджунга шест години по-късно. През 1986 г. тя се изкачва със съпруга си Морис Барард и умират при спускането. По подобен начин британската алпинистка Джули Тулис стига до върха, след което почива по пътя надолу. Същото е и с Алисън Харгрийвс. Това породи идеята, че на K2 има проклятие за алпинисти - жени. Разбира се, това е опровергано. Има жени, които са изкачили K2, сред тях е легендарната испанска алпинистка Едърн Пасабан, която стана първата жена, изкачила всички Осемхилядници", разказва Конефри.

Това, което най-много впечатлява Конефри е, че част от алпинистите от златната ера или живеят невероятно дълго време, или умират млади докато се катерят. Ардито Десио доживявава до 101 г ., Чарли Хюстън доживява до 90 години, Фриц Виснер доживява до края на 80-те си години.

"Тези момчета са толкова корави, че просто продължават да живеят", казва той.

"Когато разговарях с Чарли Хюстън за експедицията през 1953 г., можех да усетя, че всичко все още е толкова живо в съзнанието му. Когато разговарях с италианците Компаниони и Лацедели относно стигането до върха, в гласовете им все още имаше това невероятно чувство на учудване: "Наистина ли направих това?". Тъй като изкачването на K2 е толкова трудно и има толкова много шансове срещу вас, ако успеете, ще останете с това чувство на учудване. Ако се провалите, оставате с чувство на силно разочарование, защото трябва да сте вложили толкова много в него. Трябва да поставите живота си на опасност, а това те бележи завинаги", казва Конефри.

"Около K2 няма толкова много щастливи истории. Има много нещастни истории, защото е толкова трудно и опасно. В близост до базовия лагер в K2 има паметник на Арт Гилки, който загина по време на експедицията си. Всяка година се поставят все повече малки табели, в които се записват хора, починали на K2. Тези малки табели дрънкат на вятъра, което им придава странно, неземно качество. Напълно нормално е K2 да остане без име. Той не е обикновен връх. Има нещо различно в него, толкова е опасен", завършва Конефри.