Една евакуцаия за 3 дни, която трае вече 35 г.: Да се завърнеш в Припят

Преди тридесет и пет години експлозия в атомната електроцентрала в Чернобил в Украйна пусна смъртоносна радиация в атмосферата. Най-близкият град, Припят, дом на около 50 000 души, е евакуиран заедно с други общности в зона с големина 4000 кв. км.

По това време Людмила Хончар е на четири години и живее в Припят с родителите си. Днес, 35 години след трагедията, тя се връща, за да намери семейния си дом.

В първите дни след евакуацията Людмила живее в дома на братовчед си Петро, който се намира на 120 км от Припят.

"Беше лятото на 1986 година. След това се преместихме в Киев и започнахме да изграждаме живота си наново. Дълго време родителите ми повтаряха, че ще се върнем в Припят и всичко ще бъде наред. След това се разболяха", разказва Хончар пред BBC.

"Имам толкова много мисли в главата си. Една седмица преди пътуването до Припят си спомнях разни неща и си мислех какво е можело да бъде по-различно, ако бях отраснала тук", казва Людмила.

През последните 35 години нивото на радиация е спаднало значително в Припят. Сега той привлича много туристи от цял свят. "За мен темата е чувствителна и много болезнена. Не знам как хората могат да си купуват сувенири от тук", възмущава се Людмила.

Много от хората, които живеели в Припят, работели в ядрената електроцентрала Чернобил. Бащата на Людмила участвал в строежа й, а след това помогнал и за построяването на защитния саркофаг, изграден след аварията. Никой не знаел колко опасно е наистина.

"Баща ми казваше, че са им дали само слънчеви очила. Казали им да ги носят докато работят, но никой не го правил. Очите на баща ми се увредили. Много по-късно разбрахме, че причината е била радиацията", разказва Людмила. Тя успява да намери своя апартамент - номер 89, който не напуска спомените й вече 35 години.

Все още не е ясно колко са жертвите на аварията в Чернобил. Някои твърдят, че са под 50 души - онези, които първи се отзовали на терен. Според други, хиляди са починали в следващите години. И майката и бащата на Людмила са издъхнали от болести, свързани с радиацията.

"Родителите ми казваха, че тук е било прекрасно преди бедствието. Не се съмнявах в думите им. Това бе моят дом. Но сега, когато го посетих, осъзнах, че вече не е мой дом. Може би заради всичко това съм станала по-силен човек. Това ми помогна винаги да постигам целите си. Щастлив човек съм. Не мога да кажа, че Чернобил ме направи човека, който съм, но накра моите родители да ми покажат, че никога не се предават.