Къде са Тимошка, Мошка: Бесарабски българин изгуби семейството си при атаката в Одеса

Утре в Одеса ще бъде погребението на 31-годишната Анна Гайдаржи и 4-месечния ѝ син Тимофей, убити при руски удар с дрон на 2 март в Одеса. Дронът порази жилищен блок. Загинаха осем души.

Сергей Гайдаржи - баща на бебето и съпруг на Анна - оцелява по чудо заедно с малката си дъщеричка.

Сергей, който е бесарабски българин, разказа за случилото се в нощта на нападението и как заедно с момиченцето му се спасяват по БНТ. Разговорът с бащата, изгубил любовта на живота си и своя син - е в църквата в Одеса, където утре ще бъде опелото на момченцето и майката.

"Тук, в тази църква, с Анечка се запознахме, тук свързахме съдбите си. При нас беше любов от пръв поглед, може би ви звучи наивно. Запознахме се през 2020 година, на християнски лагер, общувахме си недълго, две седмици и аз ѝ предложих, казах - защо, защо да се измъчваме, нека се оженим. Имахме прекрасна сватба, тук в тази църква. На погребението сигурно ще дойдат много хора и предлагаха да е в друга, по-голямо църква, но аз и всички роднини в един глас казахме - не, в тази! Тук се венчахме и тя би искала тук да е и погребението ѝ".

"На 1 март, в петък, бяхме тук на богослужение с нашия Тимошка, така му казвахме на Тимофей - Тимошка, геврече. И - знаете, хората много се радват на малки деца. После се прибрахме у дома. Петък вечер, всички бяхме много изморени. И аз отидох да спя в другата стая, и моето момиченце ми каза - тате, искам да дойда с теб и дойде с мен. Ние много рядко се разделяхме. Дълбоко заспахме и двамата. Тя беше уморена. Заспа с детенцето в леглото. На нашето легло в спалнята. Детенцето беше ей така, под ръчичката ѝ. Тя го хранеше. Той си има и негово креватче - малко. Но напоследък го вземаме при нас. Тя го слага до нея, за да не става нощно време, да може да го храни. И през онази нощ тя не ме повика".

"Събудих се от един такъв звук - като тътен. Тътен от приближаващия "Шахед". Събудих се и чувам как идва, идва. И се чу гръм, много силен гръм. През прозореца всичко стана червено, пламна. Аз, аз се събуждам бързо. На Анечка ѝ трябва повече време ... хората са различни. Но аз се събуждам бързо - хоп и ставам, и мога да мисля и т.н. И на мига взех едно одеяло и изскочих - спалнята ни е отляво.. викнах - Анечка, къде си, любима - обикновено така се обръщам към нея. Вратата към спалнята беше отворена ...а там беше празно, там... нямаше нищо. Просто празно. Отваряш вратата, а там - празно, няма стая, всичко е руини. После излязох с нашето момиченце... Не помня от коя страна излязох - или през входната врата - към стълбищната площадка, или направо - през камарата отломки, която се спускаше надолу."

"Нашето момиченце - тя е на 2 години и 4 месеца - Лиза. Майка ѝ много искаше това име... Да, тя прилича на майка си. Много прилича на майка си - тя беше много пъргава, много активна. Помагам ѝ нещо в кухнята - аз правя едно нещо, а тя вече 20 е направила. "Любими, давай по-бързичко!", казва. А аз като мъж - нали знаете, без да бързам, красиво, точно. Нашето момиченце нищо не разбра... и Слава богу! Тя е като светъл лъч - усмихва си се. Не е осъзнала какво се е случило. Като я взех - беше сънена, но ми стана ясно, че нищо не е разбрала. Първо я взе една полицайка, а след това наши близки. Пуснаха ѝ песнички. Тя обича детски песнички... разсея се, а после заспа. Разбира се, най-тежко е когато пита къде е мама? Къде е Мося - Тимошка, Мошка...".

"Това е много тежко за всички нас. Анечка много често излизаше през нощта. Подготвяха ресторанти, кафенета, сватби или някакви мероприятия. Тя е декоратор-флорист. И обикновено рано сутринта се прибираше. И като се събудя, по навик поглеждам и си мисля - кога ще се върне. А нея я няма... Исках още да кажа "Благодаря" на всички добри хора - на този свят има много добри хора. Само в Русия са лоши, всички са терористи, искат да завземат нашите ресурси. А по света има много добри хора. Те искат да живеят в мир. Навсякъде - в Европа, в Америка. Искам да благодаря на хората, които поеха малка частичка от този товар... Той е много тежък... и понякога ми се струва, че... не мога да го нося... раницата е много тежка, но... всички вие помагате на мен, на нашето семейство. Помагате ни да можем да преживеем това. Макар и много мъничко, вие вече облекчихте този товар, за да го направите малко по-лек."