В капана на насилието

“В секундата, в която някой ми посегне, го зачерквам завинаги!“ - мисъл минавала през главата на всяка жена, която слуша история за домашно насилие и системен тормоз.

За мъжете толерантността към насилие е още по-неразбираема. Поведението на жертвите, които търпят, винаги е било непонятно за хората, които не са попадали в това положение.

Пострадалите обаче не винаги съзнават, че има нещо сбъркано в отношенията им с хората. Насилието за тях се превръща в затвърден стереотип на живот.

Оказването на психически и физически тормоз е един от най-честите методи, които използват трафикантите на хора, за да държат жертвите си в плен.

Момичетата, които са израснали в среда с домашно насилие и са търпели тормоз като деца, са най-лесната жертва. Те са слаби психически. Никога не са имали семейства, които да ги подкрепят и да се грижат за тях. Доверяват се лесно и търпят много. Виждали са как майките им години наред издържат тормоза на бащите им и не се оплакват.

Хиляди пъти са чували репликата: “Съжалявам, няма да се повтори. Просто толкова те обичам.“ Най-лошото е, че и те са започнали да вярват, че е така.

Тези момичета често са готови да повярват на всичко, за да избягат. Пренебрегват и сигналите, че нещо в приказката, която им се обещава, не е наред.

Вяра е изнасилена от пияния баща си на 14-годишна възраст. Майка й не успява да понесе случилото се и един ден изчезва. Така малолетното момиче се оказва в дом.

След две години баща й излиза от затвора и успява да си извоюва право да я вижда. Първоначално това става под стриктен контрол и само за броени часове. Момичето обаче започва да вярва на думите му на разкаяние. Бащата успява да убеди нея и институциите, че трябва да му позволят да я взима за уикендите.

При едно от посещенията на Вяра в дома му нещата отново излизат извън контрол. Баща й е събрал на запой свои приятели. След солидно количество алкохол нещата загрубяват. Става пиянска оргия и Вяра е изнасилена от приятелите на баща си. Връща се в дома, посещенията при баща й спират, срещу него започва ново дело.

На 18 години Вяра попада в схема за трафик на хора. След ужаса, преживян в тийнейджърските си години, тя лесно успява да повярва на момчето, което й обещава семейство и хубав живот в чужбина.

След заминаването им пренебрегва първите индикации, че нещо не е наред – отдръпването му и факта, че я заключва в апартамента и не й дава да си подаде носа навън без него. Взима й документите  – но само, за да ги пази.

После започват побои, изнасилвания и кошмарът от детството й се завръща. Мъжът, който допреди дни й е свалял звезди, започва да я заплашва. Вяра е готова да отиде в полицията. Заплахата й буди присмех – и какво като отиде, той ще разкаже на всички как е била изнасилена, ще излъже, че тя сама го е искала. “Кой ще погледне такъм боклук като теб?“, пита я той в очите.

Вяра е принудена да проституира. Момичето обаче се оказва по-силно, отколкото трафикантът предполага. Тя успява да се измъкне от схемата.

Не са редки и обратните случаи – жени, жертви на трафик на хора, да попадат в домашно насилие. Те се чувстват толкова изплашени, че са готови да пренебрегнат “няколко шамара“, защото “той ги обича и ги пази“. Ужасът от преживяното ги кара да се вкопчат във всяко нещо, което ги кара да се чувстват поне малко по-сигурни. Да, той я бие, но трафикантите няма да дойдат, щом той я пази...

Животът с насилие е омагьосан кръг, в който жертвите се въртят. Измъкването от него изисква сериозна помощ – не само от близките, но и от специалисти. Жертвите трябва да разберат, че тормозът не е нещо нормално, въпреки че цял живот са го търпели.