Как въображаемият "Алкатраз" в Бобов дол се оказа странно село

Голяма част от хората никога в живота си не са стъпвали в места за лишаване от свобода и нямат ясна представа що за институция е това. Въображението ми рисуваше мрачни краски, тъмни коридори, високи кули, звънене на вериги и хора с вид на зомбита.

Реалността обаче е различна. Първото нещо, което прави впечатление още на входа, е, че очевидно не става дума за ”Алкатраз”.

Посещението ни в затвора в Бобов дол започва със среща с директора. Той ни обяснява, че в момента там има малко над 580 души – част от тях с влезли в сила присъди, част с мярка за неотклонение ”задържане под стража”. При нас няма ВИП затворници, уточнява директорът на затвора Александър Апостолов. Той обаче веднага се спира на един конкретен затворник – Бисер Манолов.

Името не ми говори нищо. Той не е много познат днес, но през 90-те години Манолов и хората му правят няколко големи обира, един от който за над 2 млн. лева. При един от грабежите си те убиват собственичка на обменно бюро от Кюстендил. Жената е простреляна с десетина куршума, а при стрелбата е ранен и мъжът й.

Бисер Манолов е обявен за тартор на т.нар. ”полицейска банда”. Наречена е така, защото в нея участват бивши и настоящи полицаи. За обирите си те задигали оръжие от полицията в Кюстендил, а действащите полицаи дори заменяли съдържанието на бронежилетките на колегите си с балатум.

Ексченгето Бисер Манолов първо е осъдено на смърт, а след отмяната на смъртното наказание получава доживотен затвор без право на замяна.

Веднага след разговора ни с директора, влизаме именно в килията на Манолов. Той е в отделението на затворниците, осъдени на доживотен затвор със или без замяна. Във всички места за лишаване от свобода тези престъпници са изолирани от останалите затворници, защото те са под по-строга охрана и изтърпяват наказанието си при строг режим.

Надзирателите слагат белезници на Манолов и ние влизаме в ”дома му”. Дори с вързани ръце той се опитва да подреди тясната, доста спарена стая. Бисер Манолов, както и останалите осъдени доживот, обитава самостоятелна килия.

Заварваме го точно докато се бръсне. Мъжът говори учтиво, възпитано и спокойно. Казва "Добър ден", извинява се за вида си и за разхвърляната стая. Използва изречение като ”изключително се радвам да ви видя”, ”много ми е приятно”, ”ако е удобно”.

При влизането си в килията аз все още не знам историята на Манолов. От първата ми секунда с него обаче шестото ми чувство упорито крещи да се махна оттам. Всяка част от мен сякаш казва: ”Изчезвай!”. Присъствието на трима надзиратели и още трима колеги не успокоява това усещане.

Веднага след като излязох от килията разбрах историята му. Разбрах още, че той е завеждал десетки дела за лошите условия в затвора, жалби срещу администрацията и хиляди други оплаквания.

След крилото на осъдените на доживотен затвор се насочваме към редовите килии. Затворът в Бобов дол е разделен по-скоро на принципа на общежитие. В централната постройка затворниците живеят в големи стаи, а през деня имат право да се движат в коридора. Разполагат и с 2 часа за разходка на двора.

Килиите са претъпкани, мебелите – овехтели, но самият затвор е доста чист. Лишените от свобода сами поддържат хигиената.

В килията, където влизаме, живеят девет души. Сред тях обаче не усещам дори следа от старото си притеснение от посещението при Бисер Манолов. В голямата си част те са зад решетките за дребни кражби.

Показват ни как живеят, отговарят на въпросите ни. Погледът ми пада върху прекрасни тикви – кратунки, наредени в стаята. Оказва се, че затворниците ги отглеждат сами в градината. Там се грижат още за домати, краставици и други зеленчуци.

Градинарите доброволци обаче даряват цялата си продукция на ”доживотните”, които няма как да разчитат на колети от дома, защото там отдавна са ги забравили. Възхищението ми от кратунките обаче явно се забелязва и веднага се сдобивам с три броя – две жълти и една зелена.

От килията се насочваме към учебната стая. Там тече курс по английски, воден от един от затворниците. ”Учениците” разполагат със своеобразни учебници, черна дъска и тебешири. Курсът им е започнал преди около месец. Посещават го около 20 души. Затворът в Бобов дол има изградено училище, но поради липса на средства то не може да започне работа.

Разходката ми минава още през футболното игрище, столовата и лекарския кабинет.

Стигаме и до едно отделно крило – това е отделението за подготовка за живот на свобода. Затворниците, на които им предстои скоро да излязат на свобода, се преместват там, за да им се водят специални курсове от социален работник, да се научат отново да готвят, да перат и да чистят сами.

Затворът в Бобов дол е едно своеобразно село. Там можеш да срещнеш всякакви типажи – учтивия, добре възпитан господин, от когото те побиват тръпки, обърканите момчета, които не знаят как точно са стигнали дотук, мъжете, за които престъпленията са се превърнали в професия, и възрастни хора, за които дори не можете да си представите как са попаднали там.

Въображаемият ми ”Алкатраз” се оказа странно село, отглеждащо тикви.