Когато ни казаха да напуснем България... Из спомените на малкия Цар

"Те знаеха, че майка ми искаше да отиде в Египет, където бяха отседнали родителите й. И тогава ни предложиха един параход, който тръгваше от Варна, около двайсетина дни след като ни бяха съобщили, че трябва да напуснем България. Той минаваше през Одеса, после през Пролива и оттам направо за Египет. А другият беше 48 часа след съобщението - от Истанбул направо за Египет. И майка ми, като чу Одеса, също си зададе въпроса дали "случайно" няма да ни оставят там. И тогава каза: "Не, тръгваме вдругиден!".

Това си спомня днес 80-годишният Симеон Сакскобургготски за последните си часове на българска земя като петгодишен цар. За баща си цар Борис III, за смъртта му, за адютантите, за напускането на България и времето в емиграция, както и за това кой го е учил на "мъжките неща" царят разказва в интервю пред Дир.бг.

"Толкова много неща са ми се случили и толкова неща съм видял и преживял, че наистина е необикновен...", казва царят за живота си.

Той обяснява, че обстоятелствата и многото хора, с които е бил принуден да общува, са го научили на "мъжките неща" при липсата на баща.

"Пък и ролята на майка ми беше на майка, на царица, на цар, на шеф на семейството, на всичко. Така че от нея взех много", казва той.

Сакскобургготски си спомня, че майка му, царица Йоанна Савойска, е имала страхотна воля. "Беше много строга и взискателна. В същото време у нея имаше и една добрина, която дори не мога да опиша. Последният шамар, който ми зашлеви... Вече бях на повече от осемнайсет", разказва той. Царят си спомня, че плесницата е била провокирана от негов отговор и вероятно е била заслужена.

"Има неща в йерархията на семейството или във възрастта и уважението, които трябва да се спазват. И на нея й дойде в повече. Но аз съм го запомнил с благодарност, а не както се говори сега, че е имало някакво политическо некоректно поведение", казва царят с усмивка.

Той пази много далечен спомен за това как са живели четиримата – с баща му, майка му и сестра му – княгиня Мария-Луиза.

"То беше малко като време, защото баща ми беше толкова зает и го виждахме от време на време. Най-често вечер, когато се прибираше от кабинета си тук, във "Врана", спомня си Сакскобургготски.

Борис III се срещал с децата си вечер, когато не били заспали. В повечето случаи се връщал късно от кабинета си.
"Рисуваше понякога, за да ни забавлява - локомотив например. Или пък ни разпитваше какво сме правили през деня. Той нямаше време, за жалост. Пък и, знаете ли, по онова време възпитанието беше съвсем друго. Между поколенията нямаше тази близост, която имам сега с моите деца и внучета", казва днес царят.

Той си спомня и последните дни на баща си: "Ние знаехме, че той боледува. Помня дори, че отидохме и набрахме едни тинтяви от "Царска Бистрица", които да му изпратим. Помня също и леля ми Евдокия, която ни казваше, че слиза до София, защото баща ни бил много болен, но ще се оправи... И след това, когато дойде адютантът и се обърна към мен с "Ваше Величество", разбрах какво се е случило".

Сакскобургготски пази спомени от царските си задължения като петгодишен като например, че е трябвало да присъства на някои от срещите между възрастни дипломати.

"Но това ставаше още от най-ранната ми възраст. Може би от тригодишен са започнали да ме тренират. Затова казвам, че монархията е една добра гаранция за престолонаследника от малък да се дисциплинира в професионален план. Да бъде готов да наследи баща си", казва той.

Дали още го вълнува истината за смъртта на баща му и открил ли я е? "Като син - да. Не за друго. Но за жалост и до ден днешен няма нищо, което да е стопроцентово сигурно, доказано черно на бяло", казва той.

Сакскобургготски си спомня как Народният съд издава смъртна присъда на чичо му, регентът княз Кирил Преславски). Майка му е била пропита от опасения какво ще стане с децата й.

"Не забравяйте, че руската революция беше много по-близо в мисълта на всички, отколкото е сега. Тя с две малки деца, виждайки какво се случва, си имаше опасенията, горката, но никога не го показваше...", спомня си днес бившият премиер.

За годините в емиграция и как са оцелявали в тези трудни години Сакскобургготски казва: "Майка ми беше главата на семейството. Аз трябваше да ходя на училище и да си гледам работата".

Той бил средно добър ученик, но дисциплиниран. Първо учил в Египет, после в Испания. Едното училище било на английски, другото на френски.

А защо избрал военната академия? "Майка ми казваше, че едно момче, което не си е изкарало войниклъка... В него има нещо, което не е съвсем наред. И това беше начинът за още една допълнителна дисциплина. И по този начин отидох в Америка и беше безкрайно интересно. И там научих много", казва.

"О! Да не даваме примери с канцлера Меркел...", отвръща на въпроса дали политиката разкрива кой е мъж и кой не и допълва: Тук едва ли трябва да говорим за мъжки или не неща... Въпросът е да знаеш, да умееш, решенията да са добре преценени..."

На въпроса какво качество трябва да притежава истинският мъж, Сакскобургготски отговаря: "Това е много особен въпрос... Не съм се замислял никога. Но мисля, че трябва да има широко отворени очи, да слуша, да не се взима прекалено много присърце и да е готов да се учи. Аз самият съм на 81 почти и проявявам любопитство. Опитвам се да понауча нещо, доколкото ми разрешава паметта..."

А ако трябва да се ожени пак, дали ще бъде за същата жена? "Олеее, това е много опасен въпрос... политически некоректен", отвръща със смях царят и допълва: "И особено отговорът ми. Ами мисля, че щом като сме се понасяли 56 години... би било логично да съм рецидивист".

В разказа си царят се връща и в годините след падането на комунизма в България, когато той посреща български гости в дома си в Мандрид. "От 89-а започнаха толкова много хора да идват. Точно четири хиляди трийсет и двама или трийсет и шест души, не помня точно, съм приел на четири очи от 1989 до 2000 г.", спомня си той.
Сакскобургготски не отминава и темата за царските имоти.

"Много тежко, повярвайте ми. На стари години да ме мъчат по този начин за неща, които са изцяло ясни, но... за жалост това понякога са и вендети и други поведения, които няма да окачествя... Иначе защо през 98-а никой не възрази? Дори напротив. Изказаха се, че е историческа справедливост и т.н. И изведнъж към 2002, 2003, 2004 година започна всичко да става под въпрос...", казва той.