Как да стане, че да ги стигнем... добрите европейски заплати?

Все повече хора напускат България заради по-добрите заплати в чужбина, а тези, които остават, жадуват за европейски стандарти. Затова основната ни цел сега е да изравним нашите доходи с европейските. Но как да стане?

Някои твърдят, че сме си нямали национална идея. Не е вярно: днес тя гласи изравняване на нашите доходи с европейските, пише проф. Ивайло Дичев в коментар, публикуван в Дойче веле.

Управляващите дори поставят времеви параметри - според министър Захариева например при този растеж това е постижимо след две петилетки.

Всъщност днес май няма по-важна тема. Според законите на хидравликата разликите в нивата на заплащане предизвикват непрестанно изтичане на активната част от населението към по-богатите места, поради което държавата постепенно замира.

Националисти, социалисти, профсъюзи - всички вкупом настояват да не пускаме икономически мигранти, защото дефицитът щял да увеличи цената на труда. За тях икономиката е очевидно игра с нулева сума: ако няма кой друг да ти свърши работата, ще си принуден да плащаш повече на онзи, който е наоколо. Вероятно е така, когато търсиш водопроводчик в квартала. В голямата икономика обаче важи следното правило: колкото повече произвеждаш, толкова повече има за всички. И обратното: когато няма работници - няма растеж. А когато няма растеж - не растат сериозно и заплатите.

Кога ще ги стигнем?

Мъката идва от това, че европейският стандарт е непрестанно пред очите ни - почти няма семейство без човек в чужбина. Миналата година крайнодясната унгарска партия „Йобик" лансира подписка за равно заплащане в ЕС. Не знам какво излезе и дали успяха да защитят източноевропейската чест, но акцията е показателна за нагласите: уж всички сме европейци, а те взимат десет пъти повече за завинтването на същия болт.

Вярно, че при нас бирата е по-евтина. Но компютрите, автомобилите, ваканциите в чужбина и изобщо всичко от втората потребителска кошница излиза понякога даже по-скъпо заради по-малкия пазар. Откъдето пък идва усещането, че ние тук сме обречени на живот второ качество. Върви обяснявай тънки работи като дела на наемите в домашния бюджет там, тежестта на заемите, които взимат, разстоянията, които изминават, за да отидат на работа.

Иначе оптимизмът е във въздуха: на прав път сме, ще ги стигнем! Правителството отчита впечатляващ ръст на доходите през миналата година - цели 11,5 на сто. Но дали това са стабилни работни места в големи предприятия с висока добавена стойност? Или става дума за доходите на сезонни сервитьори и рецепционистки? Защото не само парите задържат хората - задържа ги най-вече сигурността на житейската перспектива. Жилищата, здравеопазването, детската градина за децата.

На икономическия форум в Пловдив вицепремиерът Томислав Дончев подчерта, че именно качеството на живота играе възлова роля в усилията за задържане на хората - добрата градска среда, природата, достъпните забавления.

За него важна роля играе и легендата за мястото: всички смятат, че е престижно да работиш в Лондон, пък дори и да вършиш някаква не особено привлекателна работа. Следователно: за да остават хората в България, трябва да повярват, че макар да се плаща по-малко, тук може да се живее по-добре. Едва ли правителството може да изработва подобни легенди, но по принцип е добре да мислим не само за пари, а и за измеренията на въображението.

Миналия месец синдикалистът Пламен Димитров посочи един феномен, който поне за мен е удивителен. Заплащането в балканския регион било кажи-речи еднакво навсякъде. Макар че България е член на ЕС, средната заплата тук е със 7 евро по-ниска от тази в Косово. И с цели 62 евро по-ниска от тази в миниатюрната Черна гора. (Да не говорим за Гърция, Словения, Хърватия, които са още по-напред).

БСП често призовава за политика по доходите, а аз си го превеждам така: трябва да отвържем поне малко инфлацията. Да вдигнем едновременно заплати и цени, без да пипаме фиксирания курс към еврото, и така да доближим западноевропейските нива. Увеличението на учителските заплати е стъпка в тази посока, а постепенно трябва да се вдигат и други неща, включително данъците. Пък ако се налага, и заеми можем да взимаме.

На това, разбира се, възрази бизнесът, който при конкуренцията на отворения ни пазар разчита на евтин труд. Едва ли има лесен баланс между инфлационна и монетаристка икономическа политика, но нека поне формулираме двете алтернативи: на едната страна - доближаване до доходите на европейците, на другата - подпомагане на подизпълнителския ни бизнес с евтини работници.

И като говорим за изравняване, София вече е дори малко над средното ниво на доходите в ЕС, два пъти по-богата е от другите големи градове в България и четири пъти по-заможна от най-бедните. В същото време в самия град ще откриете чудовищни разлики. Онзи ден ми се случи да ходя до Военна рампа. Не мога да ви опиша какво е там, сещам се за Зоната от филма „Сталкер“. Но не съм чувал да се говори за изравняване на доходите между този район и София 1000.

Ефектът "Матей"

Едва ли са останали много хора, които да вярват, че свободният пазар от само себе си ще хомогенизира местата, в които живеем. При капитализма действа по-скоро онова, което някои наричат „ефекта Матей“ - от апостола, в чието евангелие се казва: „На всекиго, който има, ще му се даде още и той ще има в изобилие, а от онзи, който няма, ще се отнеме дори онова, което има“.

С какво пречат териториите на свободната конкуренция, направлявана от невидимата ръка на пазара? Ами те по определение не са равностойни - в едната има пътища, в другата няма, едната има построени заводи, другата наваксва, едната има връзки по света, другата не я знаят. Затова е и европейската кохезионна политика: смисълът ѝ е да сближи шансовете на различните места. Но фондовете, отделяни за тази цел, следва да се надграждат над националните, а не да ги заместват, както май става в България.

Защото те съвсем не са много - за периода 2014-2020 към България са насочени 4,4 милиарда лева, което прави малко над 700 милиона годишно (ако предположим, че се усвояват напълно и че не се харчат за глупости като бутафорни крепости и стадиони в безлюдни села). Няма и 1 процент от БВП, но пък са харизани. И каква радост само, че не ги били намалили. Но ако искаме кохезия, собствената ни държава трябва да отделя много повече пари.

Институтът за пазарна икономика е един от малкото, които сериозно мислят по темата (въпреки иначе неолибералните си нагласи). Поставят под въпрос например делението на шест планови региона, като предлагат регионите да се сведат до четири - западен, дунавски, черноморски и тракийско-родопски. Така се избягва опасността два от сегашните региони да паднат под изисквания минимум от 800 000 жители, а други два да надхвърлят процентите за получаване на фондове.

С други думи: богатата и многолюдна София ще се озове заедно с бедния Видин. Вероятно в това има икономическа логика, но веднага си представям как мощната Софийска администрация построява нови заводи за боклук и още линии на метрото си, докато Видинската търси кой да им преведе проектите. Каква задача решава този кохезионен джеримандъринг - да хармонизираме териториите или да усвояваме повече? Питам се дали изобщо тази работа с фондовете трябва да се децентрализира чак толкова и дали отделните места трябва да се поставят в конкуренция. Кохезията, както я разбирам аз, не е конкуренция, а подготвя условията за нея.

В свое изследване от 2017 Световната банка констатира, че докъм 1990-те години ЕС е играл роля на прекрасна машина за конвергенция. Днес страните продължават да се сближават, но (поради различни фактори) отделни места започнаха да изостават, покрай което неравенствата се увеличават. Дали политиците не се уповават твърде много на ЕС и поради това забравят, че националната хомогенизация е основно тяхна отговорност?