Горяните – съпротивата срещу комунизма, за която се мълчеше

За първи път темата за горяните и въоръжената им борба срещу комунистическия режим в Народна Република България ще е част от учебното съдържание в седми и десети клас през тази учебна година. Кои обаче са горяните и какво се знае за съпротивата им, след като десетилетия делото им оставаше скрито и забравено от Народната власт? DW ни припомня с анализ по темата.

На 1 октомври 1951 г. край казанлъшкото село Габарево група от 15 младежи, току-що присъединили се към горянското движение заради насилията на комунистите при принудителното коопериране на земята, е вкарана в капан от агенти на Държавна сигурност. Агентите, представящи се за горянска чета, разстрелват от засада младежите и хвърлят телата им в общ гроб край селото.

Тази история от най-тежките години на въоръжената съпротива срещу съветския режим в България е открита в архивите на ДС от бившия сътрудник на Комисията за досиетата Мариян Гяурски. Според него въоръжената съпротива, зародила се още по време на съветската окупация, започва бързо да се разраства най-вече след като по заповед на Сталин и Димитров е ликвидирана легалната опозиция и е обесен нейният лидер Никола Петков. А когато комунистическата власт слага ръка върху цялата дребна и едра градска собственост, съпротивата получава допълнителен импулс.

В началото на 1950-те години горяните се превръщат в реална заплаха за комунистическата власт в обширни райони на страната. Движението бързо се разраства и в резултат от масовите насилия при бруталната колективизация в селските райони, където тогава живеят почти 80% от хората. През 1950 г. БКП поема курс към тотално насилствено коопериране по сталински образец, съпроводено с насилия, убийства и принудителни изселвания. Именно през 1950-1951 г. съпротивата на горяните достига своя апогей в почти всички краища на страната - и особено в Пиринския и в Сливенския край. На брой те са не повече от 7-8  хиляди души, но ДС особено се тревожи заради големия брой доброволни ятаци, които с подслон, храна и дрехи улесняват борбата на горските чети.

"За разлика от комунистическите партизани по време на войната, чиито "подвизи" почти изцяло са свързани с грабежите на частни мандри и добитък, а също и с палежи и убийства на кметове, свещеници, учители, военни и полицаи, горяните са били добре изхранвани от местните селяни", обяснява Гяурски. А шефът на Агенция "Държавни архиви" Михаил Груев допълва: "Да, имало е случаи и горяните да нападат мандри, но само когато тези мандри са били вече заграбени от „народната“ власт. Повсеместно горяните защитават частната собственост и не допускат терористични нападения с цел убийства на комунистическите първенци и техните слуги".

Държали властта под напрежение и страх

Според Груев, горяните държат властта под напрежение и страх, но употребяват оръжие единствено при самозащита. В оперативните си справки ДС открито признава, че в много райони, особено в Пиринския и Сливенския край, официалната власт на практика не съществува в отдалечените села. Голяма част от пиринските горяни се включват в съпротивата не само заради грабежите и издевателствата, но и в отговор на опитите "на продажната върхушка в София да ги македонизира", допълва Груев.

Според изследователите, сред тогавашната въоръжена съпротива са разпространени надеждите, че Западът най-после ще тръгне на освободителна война срещу империята на Кремъл. "Американците ще дойдат" - убедени са не само преките жертви на червения терор, но и много хора в града и селото, единодушни са изследователите Михаил Груев и Мариян Гяурски. Предчувствието за края на режима в София се задълбочава особено след началото на Корейската война през 1950 г., когато САЩ нанасят тежки удари на съветските и китайските "доброволци" в Корея. Скоро обаче идва и разочарованието.

Подкрепяни от българските мохамедани

"Отказът на най-могъщите западни държави да застанат зад борбата за независимост на унгарския народ и неговото правителство срещу съветските окупатори и техните марионетки през ноември 1956 г. нанася тежък психологически и морален удар върху горянското движение в България. Обезверяването насочва участниците в съпротивата към изтегляне през южните и западните граници на страната“, разказва Мариян Гяурски. Една от последните горянски чети под ръководството на Шукри Дервишев е разбита край Доспат чак в края на 1958 г., припомня Михаил Груев. Той подчертава, че всеобщата подкрепа на българите-мохамедани за горяните се дължи не само на насилствената колективизация на земята, стадата и горите в района, но и на първите опити на БКП да асимилира хората от това малцинство и да забрани религията и обичаите му.

Българската въоръжена борба срещу натрапената от Кремъл диктатура не се отличава особено от борбата на поляците, украинците или прибалтийските народи. Единствената разлика е, че в изброените страни съпротивата е по-масова и в някои случаи се стига до локални граждански войни, твърдят Мариан Гяурски и Михаил Груев.

"Спецификата в българския случай е свързана и с много дългия период на действие на горянските чети. Тяхната активност следва пиковете в бруталното насилие на марионетния комунистически режим срещу българския народ и разбива мита, че България е била страната, която е приела натрапената ѝ от Кремъл диктатура по сравнително най-мирен начин на фона на случилото се в останалите съветски сателити“, заключава Михаил Груев.