Живот в хармония – Желязово, селото, в което няма мрънкащи!

Снимка: Труд

4 / 5

На запад от Бургас, след селата Тръстиково, Ливада и Русокастро се намира Селото на златните ръце – Желязово. В него живеят 600 души и в центъра му църквата и джамията са една срещу друга.

Като знак за това, че тук и българи, и мюсюлмани живеят в мир и сговор. В двора на всяка къща има оранжерия и трактор, защото железчани са земеделци и работят здраво – отглеждат моркови, зеле, кервиз, домати и лук.

"С мерак всичко се постига", казват в Желязово.

Наскоро селото се прочу с това, че жителите му сами ремонтираха пътя си, който бе отнесен от порой през миналата есен. В ремонта на трикилометровата отсечка участваха 400 души – мъже и деца от 7 до 70-годишна възраст.

Железчани не се стреснаха от поправката на шосето. В това село хората са свикнали да разчитат на себе си. Направили са си чешма на мегдана, вдигнали са сами джамията, а църквата са ремонтирали с общи усилия, наредили са нови керемиди на покрива й. Пак сами са ремонтирали сградата на училището. Лъснали го, въпреки, че ученици няма.

Децата ходят на училище в съседното село Русокастро. Затова местните хора вътре в сградата си направили фитнес и зали за конференции и празнуване на рождени дни. Дворът на училището е с детска площадка. Направили са я собственоръчно.

В Желязово хората са научени от дедите си, дошли от Руенския Балкан, да правят всичко с мерак и сами. Например, за да има плочки пред кметството, били наети майстори. Местните обаче не ги сдържало. Втурнали се и за нула време свършили работата.

В селото няма недоволни и мрънкащи. Нито някой, който да не е любезен и усмихнат. Ведрата атмосфера се помрачава само от един факт – много от младите напуснали Желязово, отишли да работят в Бургас или в чужбина- в Германия или Франция. От две години насам, част от хората оставили градините си. Не крият и каква е причината. За да откараш и реализираш продукцията си, примерно в Слънчев бряг, трябва да попълниш 14 документа, пише "Труд".

"Ако трябва да пренесеш наркотик, документи не трябват. Но за това, което си произвел с много мерак и с двете си ръце, трябва да попълваш в несвяст купища бумаги. Толкова много са, че няма как да не те откажат", коментират хората.

"Млади хора, които се занимаваха със зеленчукопроизводство, заминаха в Германия, Англия и Франция. Други отидоха в Бургас, взеха си квартири и си намериха работа в града. Над 30 души емигрираха, повечето семейни с деца. И сега за нас е важно тези, които се колебаят дали да продължат със зеленчукопроизводството, да останат. Тук се отглеждат картофи, лук, зеле и праз. Преди 10 години сеехме най-малко 500-600 декара. Но сега вече много по-малко", разказва кметът на Желязово Меджид Мехмед, който вече четвърти мандат е на кормилото на Селото на златните ръце.

Въпреки емиграцията, около 20-30 семейства са останали и се занимават със земеделие. Едно семейство има 350 пчелни кошера. Насред центъра, освен спретнато училище с фитнеса, в който палят голямо кюмбе- да отоплява залата, има и пенсионерски клуб, и разбира се- магазин, в който носят от града хляба на Желязово. Кметът Меджид Мехмед си е построил в градината фурна. Да има селото хляб, ако хване някоя люта зима, да могат сами да си пекат самуните.

Всеки двор е подреден като аптека, а по улиците се движат трактори и микробуси, с които се извозват зеленчуците.

През почивните дни тукашните хора правят по нещо за общото дело- я водопровод ще поправят, я шахта ще покрият, или пък ще потегнат оградата на някоя баба.

"Миналата година например, две седмици работихме за един водопровод и направихме две обществени чешми, освен тази на центъра", разказват в Желязово.

"Местните идват доброволно, макар, че не им се плаща за труда. Имаме бригада, която работи в пътностроителни фирми. Общината миналата година купи валяк и машини за продухване и рязане и след като стихията отнесе пътя- реката го заля по време на наводненията миналата есен, идеята дойде от самите тях: Дайте да си оправим пътя. Един ден рязахме, подготвихме пътя, вторият ден продължихме. Дори аз се изненадах, че дойдоха толкова много хора- деца, възрастни, ученици. Беше като сватба на пътя. До късно полагахме и чистихме и нещата се случиха", разказва Меджид Мехмед.

"Аз съм най-младият тук – Назим Мехмед се казвам и съм на 50 години", представя се жител на селото. "Садя зеленчуци – лук, моркови, зеле,около стотина декара. Но после не ги продаваме изгодно. Затова сега зеленчуците, които се гледат в селото, са само около 300 декара. Останалото е пшеница. Файда няма от зеленчука", казва Назим.

Той добавя: "Не само на нас ни искат 14 документа. Овчарят пък например трябва да пише дневник: Днес овцата Славка я закарах на водопой… Можете ли да си представите с какви глупости ни занимават".

В Селото на златните ръце се хвалят, че са единственото населено място в околията, в което хората не си заключват домовете и колите. Празникът на Желязово е на Димитровден, тъй като местната църква носи името "Свети Димитър".

Има вече и традиция всяко лято кметът да организира селско тържество. Правят го на втората седмица след Гергьовден. Колят няколко животни и правят курбан. Събират се бивши и настоящи жители и става много хубаво. Ядене, пиене на корем. В началото на сезона се пада, ей така да се съберем, обясняват хората. Това е единственото по-гръмко събитие. Иначе е тихо и спокойно, селяните казват, че нощем чак ушите им пищят от тишина. През деня се чуват само тракторите.

Името на селото идва от "демиртаж", което значи железен камък. А наблизо има залежи на желязна руда. Тя е в отсрещната местност, на която казват "Камъка". Обаче името на селото ни е паснало много добре. Защото сме "железни", хвалят се усмихнатите хора на Желязово.