Жената с чуждото лице

Преди седем години Изабел Диноар стана първият човек в света с лицева трансплантация. В интервю за BBC тя разказва как се справя със зяпачите, както и за копнежа си да се срещне със семейството на жената, чието лице е станало нейно.

„Най-трудното нещо за мен е да преоткрия себе си като човека, който бях преди, с лицето, което имах преди злополуката. Но знам, че това е невъзможно“, казва 45-годишната французойка и майка на две деца.

„Когато погледна в огледалото, аз виждам някаква смесица между нас двете. Донорът винаги е с мен“, посочва тя. След кратък момент допълва: „Но тя спаси живота ми.“

Госпожа Диноар редовно отказва медийни участия и рядко позволява да бъде фотографирана. Тя дава вид на уверена и свежа жена, но травматичното изпитание, през което е минала, е оставило своя отпечатък – физически и психически.

Тя все още има видим белег, който започва от горната част на носа й и стига до под брадичката. Трансплантацията била направена в Северна Франция, където лекари от университетската болница Амиен прекарали 15 часа в „шиене“ на донорското лице върху това на Диноар. От трансплантацията едното око остава леко увиснало и има лек проблем с говора.
Изабел Диноар разказва как през май 2005 г. в пристъп на депресия взела свръхдоза приспивателни, за да сложи край на живота си.

Събудила се в дома си, лежаща на пода в локва кръв. Лабрадорът й лежал до нея. Явно той я открил в безсъзнание и за да я събуди, я нахапал зверски по лицето.

„Дори не се замислих, че кръвта е от мен и дори парчета от лицето ми лежат по пода“, разказва тя години по-късно.

Раните около устата, носа и брадичката й били толкова големи, че лекарите изключили възможността за лицева реконструкция. Вместо това й предложили трансплантация на лицето.

„От първия момент, в който видях себе си в огледалото след операцията, знаех, че това е победа. В началото не изглеждаше добре заради превръзките, но все пак имах нос и уста – а това беше страхотно! Можех да видя и в очите на медицинските сестри, че това е успех“, разказва французойката.

Неспособна да говори добре заради трахеотомия, направена заради операцията, тя успява да измърмори пред лекарите само „Благодаря!“

Насладата на Диноар от новото й лице обаче не продължава дълго. Тя е изцяло неподготвена за вниманието, което нейният случай ще привлече.

Преследвана от медии, тормозена от минувачи и любопитни зяпачи, Диноар се принудила да изкара месеци наред след операцията скрита вкъщи, без да смее да излезе дори за разходка.

„Беше наистина мъчително. Живея в малък град и всеки знаеше моята история. Не беше лесно в началото. Децата се смееха и който ме видеше, сочеше с пръст: Вижте, това е тя! Това е тя!“ Диноар се чувствала като животно в цирк.
Сега хората пак я разпознават, но вниманието не е толкова брутално, колкото преди.

„С времето свикнах с новото си лице. Така изглеждам, такава съм, това съм аз. Ако хората пак се зазяпват в мен, вече не ме е грижа толкова“, казва тя с усмивка.

Но променила ли се е личността й след външната промяна? „Не“, отговаря тя бързо. „Същата съм си, но просто с различно лице“.

„Не всеки пациент с големи лицеви рани има този шанс да получи трансплантант“, казва проф. Силви Тестелин, един от лекарите, оперирали Диноар в Амиен.

През 2005 г. наистина никой не е бил сигурен в дългосрочния ефект на подобна операция заради опасността от отхвърляне на чуждата тъкан. Но в случая на Диноар и на още двама души във Франция, подложени на лицева трансплантация след Диноар, шансовете се увеличават.

„Никой не може да си представи какво е да живееш без лице. Изабел може. Но знаем, че това е най-правилното за пациента“, казва още проф. Тестелин.

Оттогава в света са направени още дузина такива операции – в САЩ, Испания, Турция и Китай. „Не можете да си представите броя на хората, които искат трансплантанти. Но това не е игра или състезание, за да правим повече и повече“.

Един ден Диноар трябва да се сблъска с опасността тялото й да отхвърли чуждата тъкан. Но и лекарите, и тя се надяват това да не се случва.

Французойката е оптимистично настроена за бъдещето. „Казвам си, че всичко ще бъде наред. Ако си взимам лекарствата, всичко ще продължи, както досега“.

Тя прекарва дните си в посещения на приятели и разходки с новото си куче.
Все още податлива на депресии, тя често си мисли за починалата жена, чието лице тя е взела. Веднага след операцията тя потърсила в интернет подробности за анонимния донор, чиято самоличност френските власти никога няма да й позволят да узнае.

„Когато се чувствам зле или депресирана, се поглеждам в огледалото и си мисля за нея. Казвам си – не ми е позволено да се предавам. Тя ми дава надежда.“

Един ден Диноар дори се надява да се срещне със семейството на жената-спасител, за да им благодари за - както тя го нарича -  „магическия подарък“.