Не пропускай живота, живей го!

Писна ти!

Не, не, честно, омръзна ти вече!

Това е всяка сутрин. Ставаш и заминаваш. Бързаш. И изпускаш - метрото, автобуса, тролейбуса или светофара. За да стигнеш - в офиса, на строежа, зад щанда, в камиона или до бара. И да работиш това, което не ти се работи.

"Пак ли, неудачнико, пак ли изпусна влака?", крещи едно злобно гласче вътре в теб и ти напомня, че това не е просто метафора. Това е истина. Ти наистина изпускаш влака. Постоянно.

Не е само транспортът, не е само зеленият сигнал на кръстовището, който бързаш да хванеш, притихнал зад волана на колата си. Не е точният час, който бързаш да спазиш. Не е доброто впечатление, което се мъчиш да направиш, или лошото такова, което така и така правиш. Изпускаш влака. Виж, видя ли го как минава? Тъжно, бързо и нелепо... Не е само влакът, което изпускаш. Изпускаш животът да мине покрай теб.

Това не е емоционална плеяда. Това не е хейтърски коментар. Това е реалността, която сами създаваме, а после се оплакваме от нея.

Какво става? Защо не си щастлив? Защо не скочи, защо не пое риска тогава, когато имаше възможност? Защо живееш еднообразен, зациклящ, скучен живот, сякаш не е твоят живот? Отговорът е прост – изпуснал си, пренебрегнал си, подценил си. Нещо. Някога. Много отдавна или не чак толкова отдавна. То може да се върне, а може и да не се. От теб зависи.

Спомняш ли си онова предложение за работа? Да, да, същото, което го мисли толкова много време, но накрая го измисли и се отказа. Абе, аз да не съм луд за толкова малко пари да се хващам? Уважавам труда си, ценя времето си, ще изскочи нещо по-добро...

И чакаш,чакаш, накрая не изскочи нищо.

Звъниш.

Sorry, неудачнико, изпусна влака, намерихме си друг... ама той не е неудачник като тебе, а се справя много добре и му повишихме заплатата, можеше да си на неговото място. Но не си. От чист мързел и сгрешена представа за собственото си значение, не от друго.

Тогава се плесна по челото и си каза: "Мамка му! Няма работа в тая държава, не. Ето, работи ми се, ама няма какво. Но нищо, де. Здраве да е. Не е било писано да стане. И без това в България заплатите са ниски. За какво изобщо да работиш тук? Ще замина за чужбина по-нататък, като се позатопли". И се хвана на поредната скучна работа, ако изобщо се хвана на такава, продължи да си водиш монотонно скучния живот и да се чудиш всяка сутрин – къде сгреших, че да съм толкова нещастен?

Спомняш ли си онази оферта за заминаването в чужбина? Тази, която така дълго чакаше? За няколко месеца, къртовски труд, вярно, но ще изкараш пари, ще се запознаеш с нови хора, ще ти е готино. Ама нещо май те спря и тогава, а? Дилема: да си пропилееш лятото в бачкане или да си пропилееш лятото в лежане? Работа в чужбина? Аз - измекяр? Не, мерси! Прекалено съм важен. Прекалено много се уважавам. Какво съм си мислил преди, че ще замина. Глупости. И тук нещата могат да се получат. Просто не е дошъл моментът.

И после лятото мина и отмина. Сметките за ток се трупаха, разходите ставаха все по-големи. Започна да те боли главата за това и онова. Приятелите ти, които се върнаха от гурбет с безброй спомени и достатъчно пари, нямаха такива проблеми. Те дори се събраха и си подариха незабравима екскурзия за коледните празници. А ти се сви в ъгъла и си каза: "Тъпаци такива, изоставиха ме! Кой знае как хамалски са се гърбили четири месеца по бригадите, а сега ще ми се правят на големци. Пу, дано не си изкарат хубаво!"

Спомняш ли си онази брошура, която ти подаде промоутърът на изхода от метростанцията? Подмина го надуто като пътен знак, защото "сега не си в настроение и не ти е до глупости“. "Омръзна ми да ми подхвърлят някакви хартийки, само си пълня джобовете с боклуци и накрая какво виждам от тях? Нищо."

Ами нищо.

Защото в брошурата пишеше за твоята любима банда, певец, певица, диджей, оркестър. Идват в твоята страна, да пеят, свирят, танцуват в твоя град, точно под носа ти. В брошурата пишеше за курса, който така силно искаш да посещаваш, но все не се навиваш да запишеш. Пишеше за работата във фирмата, в която искаше да почнеш стаж. Пишеше... за това какъв неудачник си и как обичаш да се правиш на важен, а всъщност не усещаш колко много пропускаш, не виждайки нищо от върха на високомерния си нос. От гордост, но не от оная правилната гордост, а от тази без покритие. Тази, която ти пречи да си себе си и да си щастлив. Тази, която те влачи деструктивно надолу, а ти си мислиш, че си на върха, защото си много... голЕм.

Е, не си.

Ти си просто мързелив и обичаш да се самосъжаляваш.

Спомняш ли си просяка на светофара, който те молеше да му дадеш пари? Но ти като бъдещ депутат, банкер, бизнесмен и "супермен" го погледна нагло, от високо, с крайчеца на окото си и си каза: "Измамници! Мизерници! Не се хванат да бачкат някъде, ще ми се правят на грешни!". И го подмина. Като пътен знак.

Днес ти се събуди така, в нищета и никой не те погледна. Дори и влакът те подмина. Като пътен знак. Хората те виждаха и си казваха: "Неудачник! Глупак! Едно време имаше шансове, възможности, как глупаво ги пропусна, сега ми се прави на жертва!"

Е, не си. Не си жертва. Ти просто се разхождаш по най-горния етаж и не виждаш какво става в двора, под тебе. Няма лошо да гледаш напред и нагоре, няма лошо да вървиш напред и нагоре, лошото е, че ти си мислиш, че го правиш, а реално не го правиш. Реално си във филма. Иска ти се да е така, ама не е. И ти го усещаш. Вътрешно го знаеш, но не искаш да си признаеш.

Ти си нещастен. Нещастна. Нещастно. Няма значение точно какво. Но ти изпусна влака преди. Сега ще го хванеш ли? Ще се промениш ли? Себе си ще бъдеш ли?

Коментарът е на Луиза Божинова от екипа на Bulgaria ON AIR