Децата, които по чудо оцеляват от лагерите на Хитлер

"Беше 1945 година, всички бяхме щастливи, че сме живи. Показахме на света, че някои са оцелели.“ Това казва оцелелият от Холокоста Ике Алтерман пред BBC.

Той, заедно с всички деца, които успяват по чудо да избягат от смъртта, е част от голяма групова снимка, в центъра на Прага. Тя има за цел да покаже на нацистите, че планът им не е успял. Днес, оцелелите и техните семейства се събират отново, за да пресъздадат снимката от 1945 година и да покажат децата и внуците си, които никога не би трябвало да имат.

6 милиона умират заради плана на Хитлер да унищожи цялата еврейска нация. Но въпреки всичко, тези деца оцеляват. Изгубили своите семейства, те са принудени да живеят в лагери. Много умират от глад. Тези, които остават живи, са принудени да вървят стотици километри в един смъртоносен марш. Тези, които не могат да вървят повече, биват застрелвани.

Ике бил на 13 години, когато е пратен в първия си концентрационен лагер.

"Нямаше къде да ни отведат и знаеха, че в края на релсите има крематориум. Трябваше да бъдем пратени в газовите камери, но ден преди това ни освободиха“, разказва той. В ръцете си държи снимка, на която всички деца викат от щастие, защото са разбрали, че пазачите вече ги няма.

Само на 60 километра от мястото, на което е направена снимка, се намира лагерът, в който са били хвърлени почти всички деца от нея. Когато нацистите започнали да губят територия, те били разпратени из цяла Европа, на места, където войниците на Хитлер можели да довършат работата си.

"След толкова много концентрационни лагери, в които съм бил, това беше най-ужасното ми пътуване. Ядяхме каквото ни дадат, мислехме, че дори храната е отровна. Имаше специален вагон само за умрелите“, спомня си Сам Ласкер, който се намира на същия влак като Ике. Той разказва и за първите си дни в плен на нацистите:

"Виждахме смъртта през цялото време. Надушвахме плътта на хората от онези комини. В лагера ми дадоха номер – B-2413. Казаха ми, че ми дават само три месеца да оцелея, но аз преживях седем там.“

Във влака, повечето затворници са между живота и смъртта. Тогава го спират руснаците и променят живота им изцяло.

"Те бяха много добри към нас. Дадоха ни 24 часа да направим каквото поискаме, да си отмъстим на германците, например“, спомня си Ике. Сам бил толкова гладен, че започнал да търси храна. През ум не му и минавало да си отмъщава на когото и да било.

"Не можехме да повярваме, че сме живи. Просто не можехме. Но в същото време бяхме много тъжни. Скърбяхме за роднините, които бяхме загубили“, разказва Ике.

Три месеца след края на войната, британците се съгласили да помогнат на еврейските деца, останали без семейства. До този момент бившите затворници превърнали последния лагер, в който били, в свой дом. Британците успяват да намерят 732 от тях. Момичетата, които оцелели били толкова малко, че групата станала популярна като "Момчетата“.

"Когато пристигнах в Аушвиц, бях само на 14 години. Дойдох със 184 деца. Само двама от нас оцеляха, казва Арек Херш, едно от "Момчетата“. - Не можете да си представите колко бяхме развълнувани. Не се бяхме качвали на самолет преди това. Натовариха ни на машините без седалки. Всички седяхме на пода и бяхме... щастливи.“

"Това беше раят“, спомня си Сам.

"Дълги маси. С покривки. И храна... Хляб. Дори сладко. Огледахме се и не можехме да повярваме на очите си. За това започнахме да грабим храната и да я тъпчем в джобовете си. Все още бяхме травмирани от това, което бяхме преживели. Не осъзнавахме, че ще получим още храна“, спомня си Ике.

Децата започват своето възстановяване в хостел, основан от еврейска организация.

"Имахме собствени легла, чаршафи и калъфки. Даже малко шоколад на шкафчето отстрани. Знаете ли какво значеше това за нас? Не бяхме виждали шоколад от шест години“, разказва Сам.

За тях се грижели психолози, доктори и дори местни жители. Момчетата започнали да ходят на училище, животът им ставал все по-нормален, ала все още ги преследвали спомените за лагера.

"Трябваше да се научим да го преодолеем. Гледахме винаги да сме заети, да се срещаме с момичета, да ходим да танцуваме, да сме независими. Сред нас имаше един доктор, няколко професора, зъболекари и много бизнесмени. Най-хубавото нещо, което ни се случи бе, да ни пратят в Англия“, разказва Сам. „Момчетата“ израснали заедно и останали приятели за цял живот.

"Имахме много общо. Всички страдахме. Построихме приятелството си и след всички тези години то все още е здраво“, твърди Ике.

"Бяхме изгубили родителите си, за това останалите момчета бяха новото ни семейство. Като братя сме“, казва Сам.