Славюч – райското градче за евакуираните от "Чернобил"

Огромна часовникова кула в центъра на града отбелязва всеки кръгъл час. Звукът резонира в почти празните сгради около нея. Но тя напомня, че в Славюч все още има живот. 

Когато Чернобил избухва през 1986 година, 45 хил. души са евакуирани от домовете си. Така се появява Славюч - град, който дължи съществуването си на най-голямата авария в историята на Съветския съюз. Макар че властите казват на гражданите, че след три дни ще се върнат в Припят, той вече е мъртъв. Градът остава празен и до днес, отровен от радиацията. Това означавало, че всички тези хора трябвало да имат нови домове.

Така се родил Славюч.

Условието било градът да не е на повече от 50 километра от Чернобил и да използва вече съществуващите железопътни линии и незамърсената от радиация територия. Мястото, което отговаряло на трите критерия била малка самотна гара в гората. Работата започнала веднага щом решението било взето. След страхотна мобилизация от страна на СССР, първите жители се заселили в Славюч през 1988 година. 

Той бил олицетворение на съветската урбанистична мечта. По него работили 35 екипа от целия съюз. Най-ярките умове на СССР работили за изграждането му, резултатът било място, изпреварило времето си.

Градът бил разделен на два квартала, а дизайнът на сградите бил взаимстван от съветските блокове, тъй като нямало време да се създаде нов. Всеки нов жител имал право да избере къде да се настани. Щедрост, непозната за съветските власти до този момент. Само за няколко месеца празният Славюч се превърнал от празен град, в жив и дишащ организъм, с най-високия стандарт на живот в Съветския съюз.

Дори и днес, когато се разхождаш по улиците му, все едно се намираш в едно друго място. Хората, живеещи там казват, че това е последният монумент пострен от СССР. Но не всичко вървяло по вода с преместването.

"През първата година мразех Славюч. Исках да се махна от тук колкото се може по-бързо", казва Татяна Кузнецова, която напуска Припят на 27 април. Историята й е подобна на много други - на 11 години, тя била в училище, когато централата избухнала. Учителите им казали, да не отварят прозорците, а децата разбрали, че нещо лошо се е случило. 

Първоначално Кузнецова няма търпение да се премести, защото очаква, че градът ще е копие на Припят. Оказва се, че греши. След дълги години, тя все пак няколко пъти се връща в дома си край избухналата електроцентрала, въпреки радиацията. Така и не отваря обаче вратата на стария си апартамент. Болката е прекалено силна.

Сянката на Припят е паднала върху повечето хора, които живеят в Славюч.

Малко след създаването на града, СССР се разпада. Така от оазис за евакуираните от Чернобил, Славюч се превръща в пост-съветски град, който търси своето място на картата на света.

Първоначално градът изпитва трудност да стъпи на краката си, но упоритостта на гражданите му го превръща в център на иновации и култура.

Днес всяка година се провеждат десетки културни събития в Славюч. Повечето му жители са учени. Градът е толкова малък, че няма градски транспорт, но има таксита за по-малко от долар на возене.

Изглежда празен, но деца изскачат отвсякъде. Да си там изглежда все едно пътуваш назад във времето и то... в алтернативна глава на историята.