Кен, който живее 40 години като отшелник в Шотландските планини

В продължение на почти 40 години Кен Смит избягва конвенционалния живот и живее без електричество или течаща вода в ръчно изработена дървена колиба на брега на отдалечено езеро в Шотландските планини.

"Животът е хубав", казва Кен. "Всеки иска да може да го направи, но никой никога не го прави."

Не всеки би се съгласил, че изолираният, усамотен начин на живот, който Кен води, както и търсенето на храна, риболова, и събирането на дърва за огрев е идеален. Особено когато си на 74 години.

Неговата дървена хижа е на два часа пеша от най-близкия път на ръба на Раноч Маур, до Лох Трейг.

"Това е известно като самотното езеро", казва той. "Няма път, но хора са живяли някога тук, преди да построят язовира." Поглеждайки надолу към езерото от хълма, той казва: "Всичките руини са там. Резултатът сега е един и това съм аз."

Режисьорката Лизи Макензи за първи път се свързва с Кен преди девет години и през последните две години успява да го заснеме за документалния си филм на BBC Scotland The Hermit of Treig.

Кен, който е родом от Дербишир, разказва как е започнал работа на 15-годишна възраст. Той е строил пожарни станции. Но животът му се променя на 26-годишна възраст, когато банда главорези го пребива, излизайки от нощно заведение. Кен получава мозъчен кръвоизлив и е в кома в продължение на 23 дни.

"Казаха ми, че никога няма да се възстановя. Казаха, че никога повече няма да говоря", спомня си той. "Казваха ми и, че никога повече няма да мога да ходя, но го направих.  "Тогава реших, че никога няма да живея при ничии условия освен моите", казва той.

Кен започва да пътува и се интересува от идеята за пустинята. В Юкон, канадската територия, която граничи с Аляска, той започва да се чуди какво ще се случи, ако просто излезе от магистралата и "попадне в нищото". И точно това прави  - изминава около 22 000 мили, преди да се върне у дома. Но докато го няма, родителите му почиват. Той така и не разбира, преди да се върне вкъщи.

"Минало бе прекалено много време, за да ме удари", казва той. "Не усетих нищо".

Кен прекосява цялата Великобритания. Стига до танчо в шотландските планини, когато изведнъж се сеща за родителите си и започва да плаче.

"Плаках през целия път, докато вървях", казва той. Помислих си къде е най-изолираното място във Великобритания? Обиколих, където нямаше построена къща. Стотици и стотици мили от нищото. Погледнах през езерото и видях тази гора."

Знаел, че е намерил мястото, на което иска да остане.

Кен казва, че това е бил моментът, когато е спрял да плаче и прекратил постоянното си лутане. Той се заема да построи дървена колиба, като първо експериментира с дизайна с помощта на малки пръчки. Четири десетилетия по-късно в кабината има огън, но не и електричество, газ или течаща вода - и определено няма мобилен сигнал. А дървата за огрев трябва да се нацепят в гората и да се пренесат обратно в отдалечения заслон. Той отглежда зеленчуци и фуражи за горски плодове, но основният му източник на храна идва от езерото.

"Ако искате да се научите как да живеете независим живот, трябва да се научите да ловите риба", на мнение е Кен.

Десет дни след като режисьорът Лизи напуска кабината, през февруари 2019 г., опасностите от изолираното съществуване на Кен станаха реалност, когато той получава инсулт, докато е навън в снега. Той използва GPS личен локатор, който му е даден дни преди това, за да задейства SOS сигнал, автоматичноизпратен до център за реагиране в Хюстън, Тексас.

Служителите там уведомяват бреговата охрана в Обединеното кралство и Кен е откаран по въздух в болница във Форт Уилям, където прекарва седем седмици, за да се възстанови. Персоналът направи всичко възможно, за да се увери, че той може да се върне към независимия начин на живот, а лекарите се опитваха да го накарат да се върне в цивилизацията, където ще има апартамент и грижи. Но Кен просто искаше да се върне в хижата си.

Въпреки това, "двойното виждане", което получава след инсулта си, и загубата на паметта му означават, че Кен е трябвало да приеме повече помощ, отколкото преди. Така главният иконом на имението, който се грижи за гората, в която живее Кен, му носи храна на всеки няколко седмици, която той плаща от пенсията си.

"Хората тези дни бяха много добри с мен", казва Кен.

Година след първото му спасяване, Кен трябвало да бъде транспортиран отново по въздух, след като е ранен, когато купчина трупи се срутва върху него. Ала той продължава да твърди, че не се притеснява за бъдещето си.

"Не сме изпратени на земята завинаги", казва Кен. "Ще остана тук, докато дойдат последните ми дни, определено. Имал съм много инциденти, но ето - оцелял съм от всички. Някога ще се разболея отново. Ще ми се случи нещо, което ще ме отнеме един ден, както и с всички останали. Но се надявам да стигна до 102."