Грешната пътека или пътят към истината

Погледнах нагоре и видях, че се е открила отвесна скала, висока над 3-4 метра. Съзнанието ми обаче отказваше да приеме, че това е възможно, защото преди секунди се бях спуснал по този склон. Вярно беше по-скоро скок, в стил свличане, при който заедно с мен се свлече и доста сняг и явно това бе причината скалата напълно да се оголи.  

Дадох си сметка, че следващият, който се заблуди да тръгне по моята следа, ще е до тук и се надявах, че аз съм последният, който минава по грешната пътека. 

Погледът ми се насочи надолу към реката, която бе на десетина метра почти отвесно от мястото, където по чудо се крепях. Водата тук вече беше победила снега и се бе превърнала в поредица от дълбоки дупки (една такава вече бях посетил), от които ясно се виждаше рекичката.   

Всичко това започна в първия ден на март, спускайки се надолу от х. Безбог. Имаше прясно навалял сняг, който страшно ме примамваше, а и преди доста години, когато още бях средно ниво сноубордист, се бях справял с терена между пистата и лифта, така че смело продължих настрани от пистата.  

Проблемите скоро се появиха – много често наклонът бе недостатъчен и се налагаше да се предвижвам с ходене, което направо си бе газене до колена, а често и до чатал.

Вече бях изгубил много сили и време, когато чух възторжените викове на трима бордисти, които се спускаха встрани от мен – очевидно  избрали по-добър маршрут. Това вдигна много духа ми, защото около мен нямаше никакви следи до този момент и бях започнал да мисля, че съм се загубил. Последвах техните следи и скоро теренът тотално се промени и стигнах началото на гъстата гора.

Впечатляващото бе, че следите изведнъж изчезнаха и остана само една. Това си бе притеснително, но реших, че нямам време и сили за оглед и продължих по съмнителната следа.  

Гората бързо се сгъстяваше, а заедно с това и пътечката ставаше все по тясна и реално бях заклещен между два отвесни склона, които се събираха в ниското в рекичка. При  един от многото скокчета паднах на страни с цел да убия скоростта, но тялото ми вместо да легне  на снега ... беше надолу с главата, а ходилата ми, които са вързани за борда, бяха над повърхността, защото дъската бе като лост опрян от двете страни на дупката!  

Огледах добре издълбаната от рекичката дупка. За мой голям късмет бях на ръба между снега и водата и бързо свлякох с ръце още доста сняг за да имам по-стабилна опора. След това упражнение се надигнах нагоре в  стил коремна преса и се „отвързах” от борда, измъкнах се от дупката и с облекчение реших, че съм минал най-тежкото. По закона на Мърфи обаче се оказа, че трудностите едва сега започват.  

Продължих. До следващото препятствие. То изискваше или много внимателно свличане, или пълзене, или скачане над реката и така до свличането по скалата.  

Мислите започваха да се борят бурно в главата ми. Зачудих се дали да се обадя за помощ по мобилния, но знаех, че много трудно могат да ме намерят в този участък, заради многото поточета.  Отказах се и от тази мисъл и с последни сили продължих надолу. Похапвах си и сняг, от време на време, защото ме гонеше и ужасна жажда. 

В крайна сметка, след множество препиясдствия и часове борба -за мое голямо учудване, видях момчето, което бе направило следата. То се катереше нагоре по склона и каза, че ски пътят е близко, защото  чувал гласовете на скиорите.  

Не ми стана ясно как намерих сили да изпълзя тези 30-40 метра, но помня радостния вик, който нададох, стъпвайки на ски пътеката, встрани от пистата.  

Най-забавното е, че сега си мисля кога пак мога да пусна този терен. На следващия ден отново бях в гората, но имах перфектен водач, който ме заведе на правилния маршрут. Естествено беше страхотно удоволствие. И както и други момчета казват – това е най-доброто място за free ride в България. Сега мислите ми пак са в тази рекичка...там където намерих още една истина за себе си. 

Материалът е предоставен специално за Dnes.bg от автора ( lubol.blog.bg ). Там се очакват и вашите коментари.