Обувки от Задник? Само в Триест.

Триест

Естествено, че това заглавие ви е накарало да отворите статията. Спокойно, не съм ви излъгала – то е абсолютно вярно. Ще ви разправям и за обувки, и за Задник, и за Триест. Само че – в обратния ред.

Като човек, пристрастен към Италия, гледам да се възползвам от всяка възможност да ида там. Този път започвам от Триест – първият италиански град след границата със Словения. Ако трябва да съм точна, намира се на не повече от 20 километра от словенско, а може и по-малко.

По тази причина в града често се чува словенска реч, а някои от триестяни /сама си го измислих, хихи/ говорят и него, освен италианския, който пък в тази част на страната се нарича Триестино. Логично някак.

Триест не е типичен италиански град, защото отскоро /60 години/ е официално част от Ботуша. Trst, както му викат словенците, има типична австрийска архитектура, /поради факта, че е бил част от Австро-Унгария/, в която обаче витае италиански дух. Ако трябва да го сравнявам с български град, то той прилича на Бургас, по население и големина.

Пълен е със стръмни улички, а от хълма Наполеоника, наречен така именно на Наполеон /който трябвало да иде там, офицерите му приготвили пътеката, но той се врътнал и не дошъл/, се виждат три бряга – италиански, словенски и хърватски. Демек – близо е и до Любляна, и до Загреб, и често жителите на двете столици ходят до Триест на разходка и да понапазаруват туй онуй.

Градът е жизнерадостен, весел и спокоен. Едно от първите неща, по които можеш да познаеш, че си на италианска земя, е фактът, че магазините не работят от 12 до 3. Просто продавачите пускат кепенците – в буквалния смисъл, и отиват да почиват. Разбира се, големите магазини, търговски центрове и супермаркети, не си позволяват подобно нещо и дори се хвалят, че работят и в неделя. И в понеделник също.

Другата невероятна особеност на Триест е транспортната уреденост. Всички автобуси в града са с такова разписание, че да успееш да хванеш следващия натам, накъдето си тръгнал.

Ако планираш правилно /което не е трудно, защото разписанията висят по спирките и са верни/, няма да изпуснеш рейс. А и да го изпуснеш и ти се наложи да търчиш, за да го хванеш, шофьорът няма да ти вика, че си тъпа патка и да те остави да висиш като прани гащи на спирката, а ще спре и ще ти отвори най-близката до теб врата. Отнема малко време да го възприемеш.

Освен това отскоро в града отново се движи и умален вариант на нашите трамваи – мъничко трамвайче, което обаче бъхти по баирите с невероятна амбиция. По най-стръмните участъци имаш усещането, че къщите около теб са построени накриво заради ъгъла, под който се движи желязната буболечка.

Както във всички италиански градове, и този е изпълнен с хора, които се придвижват на мотопедчета, което е умно, тъй като и там има задръствания. По улиците е честа гледка 17-годишни хлапета и 50-60 годишни хора да се веят върху мотопед с бясна скорост, а сутрин някои улици са просто задръстени от моторчета.

Хрумна ми, че трябва и аз да си купя такова в София, само че най-вероятно ще ми го откраднат на втория ден, ако не и на първия, и то докато го карам. Освен това някой комплексиран шофьор на автобус веднага ще ме размаже на предното стъкло, което практически обезсмисля инвестицията.

И в Триест, както и навсякъде в Италия, пешеходецът е нещо като свещена крава. Сега осъзнавам, че първите дни се държах доста странно за много от шофьорите в града. Тренирана от софийските идиоти, стъпването върху пешеходна пътека за мен не означаваше нищо повече от това, че автоматично се превръщам в подобие на яребица, която трябва да бъде прегазена или най-малкото стресирана качествено, докато не оплешивее и й изпадат зъбите. Всъщност, яребиците май нямат зъби, но разбрахте сравнението.

По тази причина на няколко пъти се гледахме от упор с разни шофьори, които просто искаха да ме пуснат да си пресека като нормален човек, аз в отговор хуквах презглава и гледах да се добера до тротоар за части от секундата, а те ме гледаха потресено. На третия ден престанах да препускам и започнах да си пресичам бавно и спокойно, тъй като колите заковават безотказно в момента, в който стъпиш на улицата. Нещо, което тук няма да се случи в следващите десетилетия, така че се връщам към яребишките си навици и умения.

В града има два търговски центъра, които НЕ се казват мол. Имат си имена – единият е Giulia, тъй като се намира на едноименната улица. Другият е Torri d’Europa – демек, вратите на Европа. Освен това градът е изпълнен с всякакви магазини и магазинчета, като преобладават тези за обувки. Естествено.

Да отидеш в Италия и да не си купиш обувки си е грехота. Дори глупост. Това е страната на обувките и общо взето целият свят го знае. В един от тези магазини намерих и ботуши, върху етикетчето на които ми благодаряха, че съм избрала тях, тъй като са направени от еди какво си и са просто едни прекрасни ботуши. Made in Bulgaria. Браво. Не си купих тях обаче. Може и да съм сбъркала, но заложих на чисто италианско.

Така стигаме до лелеяния Задник. ZADNIK е магазин за обувки, който съзрях най-случайно или може би извратеният ми мозък е получил сигнал отнякъде. Не се стърпях и го снимах. Както сами виждате, то си плаче за снимка. Предполагам, че магазинът е кръстен на фамилията на някой словенец и дори не се чете точно задник, а заднứк, но това са подробности. Иначе обувките вътре си бяха супер, което доказва, че и да се казваш задник, все пак може да излезе нещо от теб. Ако не друго, поне ботуш, хаха. Пардон.

Триест се намира на морето, както казах по-горе, а това означава много неща. Плаж, яхти, корабчета и други подобни. Плажът не прилича на българските, които честно казано напоследък не приличат на нищо. Всъщност триестяни се пекат върху крайбрежната алея и като ги досърби, се тикват директно в морето, в което не плуват семки и найлони. Плуват чайки и рибки.

Самата крайбрежна алея е доста дълга и тръгва от града, а краят й е извън него. Всъщност, алеята свършва с голям парк, наречен Мирамаре. Паркът е частна собственост, а собствениците се оказали свестни хора и вместо да си построят тухлен зид и да пуснат ток по оградата, те са го отворили за всички, построили са малки езерца и са развъдили рибки и костенурки в тях.

Освен това там има и тропически аквариум, музей на Максимилиан, брат  на Франц-Йосиф и  император на Мексико, чиито роднини държат самия парк, множество извънредно тлъсти котки и разни симпатични маломерни птиченца, които, ако имаш достатъчно нерви да кибичиш с разперени ръце, в които държиш натрошен хляб, ще ти кацнат върху дланите.

Под парка се намира и пристанището, в което стоят десетки яхти, отстрани далновидни хора са направили две кръчмета, от които се лее италианска музика, а ти седиш, пиеш си виното, гледаш морето и, ако си наред с очите и времето е ясно – виждаш и Алпите в далечината. Като чета това и почва да ме хваща яд, че се върнах, обаче иначе как пък щях да ви го разкажа.

Срещу парка Мирамаре се намира и Международният център по теоретична физика “Абдус Салам” /ICTP/, наречен на едноименния нобелов лауреат – пакистанският физик Абдус Салам, взел престижната награда през 1979 година. Ама как вакло си го изблеях, ще кажеш, че сме били първи приятели. Да живее Уикипедия!

Сега в центъра работят и множество други вероятни нобелови лауреати и се занимават с неща, от които аз не разбирам нищо, което пък от своя страна ме изпълва истински срам.

В съседната сграда се помещава друг голям институт - SISSA, известно по света висше училище за обучение на аспиранти, в което също работят хора, отдадени на науката, и по-специално на физиката, математиката и биологията. 

Така научих и доста неща за една много приятна частица, наречена неутрино, с която не се бях запознавала досега. Неутриното е неутрално, както подсказва и името му, и съществува много отдавна. Още от Големия взрив. И това кара някои от най-умните учени в света да се опитват да навлязат дълбоко в личния живот на добричкото неутрино, за да го разберат що за стока е, а също така да разгадаят и някои от мистериите на Големия взрив.

Съвсем от кухнята на нещата, на чаша лимончело, за което ще ви разкажа след малко, научих, че за 1 секунда през нокътя ми /не само моят, естествено/ минават няколко милиарда неутрина, някои от които са именно онези възрастни представители от времето на Големия взрив. Всичко това ме изпълва с голям респект и смятам да лобирам за промяна на един израз, с който обикновено конкретна дейност се характеризира като трудна. Предлагам оттук нататък да не казваме, че нещо е rocket science, а че е nuclear physics. Мисля, че има защо.

Сега за лимончелото. Това е извънредно традиционен италиански ликьор, който се прави от кори на лимони, чист спирт и вода. Вкусът му е невероятен и също е грехота да не го пробваш, ако си в Италия. Препоръчвам ви да не си го правите сами вкъщи обаче, тъй като самата идея, че трябва да налееш чист спирт в сока от лимоните нещо ме изпълва с ехидност. Затова го пийте само по кръчмите – хората там си знаят работата.

Освен това сърдечно ви съветвам да вземете да си хапнете паста с морски вкуснотии, най-вече миди, от които директно ще си оближете пръстите. Кулинарната прекрасност идва в компанията на поцинкована кофа, в която да си хвърляш черупките от мидите, които поливаш с домашно бяло вино, а накрая гарнираш цялото великолепие с гореописаното лимончело и отиваш да спиш като заклан.

Разбира се, не пропускайте сладоледите, защото и те са нещо като национална гордост. Освен това просто трябва да пиете caffe latte, тъй като то няма нищо общо с българския му побратим. За сирената няма да отварям голяма дума, че ще отидат още две страници. Ще спомена само, че е абсолютно задължително да се яде пармиджано. Също така всякакви видове Горгондзоли, някои от които ужасно миризливи и зверски вкусни. За виното да не говорим... То, разбира се, не е миризливо, де. Просто е... италианско вино. Не случайно Италия и Франция непрекъснато си разменят първото място в класацията за най-големи износители на вина в света.

И ако след всичко това съм успяла да ви убедя да наминете към Триест, мога само да ви обещая, че няма да съжалявате. Даже напротив – ще искате още.

Така че сега, на чист словенски, какъвто може да чуете и там, ви казвам: Видимо се в Трст. Лимончелото е от мен.

P.S. Следващата приказка е за Венеция. А сега си лягайте :)

Триест