July morning или как посрещнах утрото в гората...

Inti, автор в Blog.bg 

Тази сутрин, първата от месец юли, по стара хипарска традиция се посреща на брега на морето с песента July Morning на URIAH HEEP.

Тази година и аз реших да спазя традицията и да посрещна слънцето. Е, не успях да стигна до морето, но пък отидох в горатааа :-)

Успях с много уговорки да накарам и комшията (с който се познаваме от 3-годишни) да дойде с мен, сиреч да посрещаме заедно утрото. Е, отидохме вечерта и идеята беше просто да си изкараме една готина вечер сред гората с кола и фъстъци (щото сме шофьори и не пием). И тук историята започва...

Оказа се, че същата нощ не само предхожда първи юли, но е нощ на пълнолуние. Та ние с комшу, въоръжени с цифрови фотоапарати, се отдалечихме от автомобила, търсейки добро място за снимки на първите лунни лъчи. И ето, че луната изгрява – кървавочервена и огромна, носеща със себе си тишина и величие.

Вече бяхме на доволно разстояние от колата и захласнато снимахме, приведени в тревата, търсейки най-добрия кадър.

Тогава се чуха.

Вой на вълк прониза тишината. Беше последван от втори, трети... Според слуховата ми ориентация, те се намираха на близкото хълмче, под което бе нашата поляна.

Комшу тръгна към колата, уверявайки ме, че е добре да сме на по-сигурно място, защото единственото, което носехме бяха фотоапаратите. Той се прибра в нея, а аз продължих да снимам (страхът понякога ми липсва, а това е лошо).

Тогава го чух – бе на не повече от 300 м от мен, зад близките храсти. Нададе и той своя вой срещу луната, а всичко, което се виждаше, беше мракът...

Черни облаци пронизаха луната, сякаш идеята беше да придадат още по-ужасяваща тежест на и без това напрегнатата обстановка.

Реших, че е по-добре все пак и аз да вляза в колата, която бе на доволно далечно разстояние, оставена под едно дърво "на сянка".

Когато луната зае своето почетно място над хоризонта, всичко отново потъна в тишина, смущавана само от песента на щурците. Ние събрахме кураж, въоръжихме се с джобно ножче и дезодорант и решихме да отидем отново там, където ги чухме (луди глави).

Отидохме, но там вече нямаше никой. Спокойни, заехме отново снимачните „площадки”, които си бяхме намерили, и направихме още няколко добри кадъра, защото времето беше достатъчно ясно, за да уловим дори далечните светлини на Пазарджик и Пловдив.

Закъснял вой прониза отново тишината и кръвта ни сякаш изведнъж замръзна. Воят не се чуваше от хълмовете... Беше при автомобила ни. В този момент бяхме като в капан – от едната страна планината, с нейните вълци, от другата онзи заблуден единак, който виеше, сякаш не беше ял от седмици.

Е, стиснах ножа и решихме, че е по-добре единак, отколкото глутница. Тръгнахме с уверена (доколкото бе възможно) крачка към колата. Не бяхме минали и десет крачки и тишината отново превзе гората. Явно ни беше чул.

За щастие, вълкът бе изчезнал толкова ненадейно, колкото се бе показал, а ние успяхме да влезем в колата невредими. Имах усещането, че ударите на сърцата ни кънтяха в цялото купе, но вече бяхме в безопасност.

Но ако си мислите, че историята свършва тук, значи се заблуждавате. Все пак, трябваше да посрещнем слънцето, а това място ми харесваше и бях решил, че ще е точно тук. Убедих комшията, върнахме се до града и се оборудвахме с по-здрави дрехи, ножове и храна. След това взехме моята кола, където си бях записал песента, посветена на утрото, и се върнахме да си разчистим територията.

Въпреки че преходихме пътеката чак до началото на гората, вълци не открихме. Явно вече се бяха оттеглили в планината. Уверихме се, че вече сме сами и влязохме в колата да дочакаме първите лълчи на утрото, които не закъсняха.

Заветната песен огласи Балкана, а аз успях да заснема целия изгрев като клип, който след обработка ще ви пусна да видите. Засега – само снимки и една леко страшничка история...

С изгрева дойде и спокойствието, което прегърна гората. Нощните зверове се бяха оттеглили далеч по своите тайни места, а птиците отново запяха омайни песни... :-)

July morning в гората