Операция „Малинка“

Екпедицията в снимки

Това може никакво постижение да не е, но за мен си беше невероятно изживяване и истинска тръпка. Защото не само за пръв път се качих на Черни връх (не ме е срам да си го призная), но и открих прелестта му (и че не смятах Витоша за достойна планина и да се кача на Черни връх за цел и престиж, също не ме е срам да си призная).

Също мога смело да си кажа, че истинската причина за туристическия ми напън беше... лакомията и действителната ми цел в планината беше най-близкият малинак и най-достъпното находище на боровинки.

Тръгнахме от София в ранния следобед с едничката цел да се налапаме до насита с боровинки. Още на лифта, обаче, открихме малините! Те за мен са страст неустоима. Миналата година, пак така тръгнали на пишман-туризъм (целта беше връх Мальовица), нагазихме в един огромен малинак и там си и останахме. Но това е друга история.

Та от висотата на лифта видяхме десетки надупени малиноберачи, носещи пълни и препълни кофи с малини.

Решението дойде от само себе си: слизаме от лифта на местността Бай Кръстьо и пешеходстваме надолу, тъпчейки се с малини. На междинната спирка обаче редактирахме решението си: а не е ли по-добре да се качим на лифта до Голи Връх и оттам да се спуснем бавничко по необятната малинова шир?!

Хем повече малини, хем по-дълга разходка.

Така се озовахме на Голи Връх, така открихме и боровинките, така и решихме да се качим, все пак, на върха.

До Черни връх има 160 колчета през 50 метра, смятай колко е пътят. Не много, освен ако не се отбиваш постоянно, за да лапаш малини и боровинки с шепи и ако не се спираш за продължителни фотосесии.

По пътя към върха движението през уикенда на Витоша е като на Витошка (ни повече, ни по-малко). Тълпи туристи се разминават по широкия каменист път, поздравявайки се бодро (за разлика от хората на Витошка). Инак, досущ като на главната софийска пешеходна улица - хора всякакви - от наконтени като за сватба девойки с все гримовете му и токчетата (счупени крака не видях) до екипирани професионално планинари. Бебета, велосипедисти, мотористи...

Но, като цяло, се открояват три основни типа туристи:

1.чужденци;
2.обръгнали планинари, които знаят планината на пръсти и които най-вероятно всеки уикенд правят преходи;
3.(най-изненадващо за мен) тийнейджъри. Тийнейджъри на групи от по десетина със сидиплеърите си, с гълчавата си, с буйната си младост. Бравос!

Е, имаше и такива като нас – объркани, без конкретен план, ясна цел и визия за осъществяването й. Бяхме се запътили към Черни връх и щяхме да идем там, нищо че часът беше 3.00 следобед и се очертаваше дълго и бавно ходене (заради плодовите изкушения край пътя).

Пътят е равен, никакви стръмнини и препятствия (освен няколкото каменни реки, които трябва да се пресекат, но, тъй като камъните са огромни, гладки и е много лесно да лавираш по и покрай тях, не го броим за препятствие).

Освен това горе е равно (плато) и няма никакви дървета. Само огромните участъци с камъни (впечатляващо наистина), за чийто произход, с вещината на отличничка по география, подробно обясних на 6-годишния си син (морени, които са се образували в края на ледниковия период от топящите се и пързалящите се по склона ледници... знаете...).

Впоследствие прочетох, че учените спорели по този въпрос и засега надделявала теорията, че това не са класически морени, а са резултат от специфично за планината изветряне на сиенитните скали.

Като казах изветряне, да не забравя да ви предупредя: не правете като мен! Вземете си връхна дрешка, че горе много духа.

Та, да си дойда пак на камъните, които толкова ме впечатлиха. Как са се образували, не е чак толкова важно. В далечината сивеят няколко огромни каменни баира. Реките текат в долини от камъни – поглеждаш надолу – те се ширнали зигзагообразно. Отдолу се чува шуртенето на водата. Насреща – градът – бял, голям и плувнал в смог. Два резервата пазят уникалните торфища, през които минахме и на моменти бая го загазихме (буквално) и 120-годишни смърчове.

Пътят нагоре ни отне 3 часа (това е много, обикновено се взема за 1). На върха има метеорологична станция, заслон и е много ветровито. Ядохме боб чорба. Пихме чай (билков и предварително последен). Полежахме.

Малко след 5 часа се сетихме, че лифтът работи до и половина. Затова хукнахме надолу, предварително примирени с мисълта, че ще се слиза пеша чак до Драгалевци. Но в 6 и нещо лифтът все още си вървеше, така че си спестихме екстремното спускане.

С нетърпение чакам уикенда, за да се кача отново на толкова близката и толкова непозната Витоша (това клише го прочетох някъде). Какво ми даде Витоша ли?

- незабравими спомени и преживявания;
- подпали страстта ми към пейзажната и макро-фотографията;
- усещането за свобода и чиста възможност за медитация (така необходими по средата на годината, когато - отпуската вече безвъзвратно е отминала) и така непостижими в опушена София (където няма спокойствие и тишина);
- спокойствието, че винаги, когато си поискам, ей го, на – на 20 минути път е, не е необходимо да паля гумите на далечни разстояния, за да намеря еднодневен душевен и телесен покой.

В заключение само тихо ще повторя: на Витоша е пълно с малини, идеално узрели и в обилни количества. Има и боровинки.

Грабвайте кофите!