С походката на римска жрица

С походка именно като на римска жрица се разходихме тез дни из Рим – аз, дългата ми пола и голям куп приятелско-колегиални души, с ударение на и-то.

Леката ми клаустрофобия и вродения стремеж да се притеснявам за гладните в Сомалия прераснаха в прединфарктно състояние някъде над източна Италия.

Добре че малко след това започнахме да се снижаваме, защото епизодът с полета щеше да завърши брутално. За пилота и главната стюардеса, не за мен.

Бележка: Не знам дали имат специален курс за обучение по дикция, но пилотът и стюардесите имат най-прекрасните и секси гласове в света. Да, в света. Край на бележката.

Кацнахме на летището в Чaмпино в ранни зори и първото „италианско“ нещо, което ме блъсна в съненото лице, бяха кедровите дървета.

Не знам дали ги подкастрят старателно в продължение на години или така си растат, но ми се прииска да си изкореня едно и да си го взема вкъщи. Влюбена съм в тия дървета от три години насам, който може да ми подари, моля.

Натъпкахме се, ама буквално се натъпкахме в едно автобусче, което ни стовари на първата метро-станция в Рим.

Бележка: Ако мисля да го карам така бавно и полека с моя пътепис, ще свърша някъде след Нова година.

Ватикана. Хостелът ни беше съвсем близо до него и логично беше първото нещо, което посетихме. Чак после, когато се върнах, прочетох в един сайт, че е по-добре да гледаш първо далечните места, а после близките, но какво ли пък разбират те.

Ватикана, също както Лас Вегас, е един от върховете на комерса. Честно. Последното, което можеш да намериш там, е святост. Площадът е грандиозен, с всички статуи на папи, кардинали или светци, така и не разбрах, наредени покрай катедралата Св. Петър.

Самата катедрала е огромна. АМА ОГРОМНА. На върха й, колко подходящо за омайване на туристи, има малка тераска, от която се вижда цял Рим.

Стъпалата към тази малка тераска окончателно ме убедиха, че страдам от лека форма на клаустрофобия.

Качвайки се по най-тесните стълби, в онзи участък, в който едната стена леко се накланя над главата ти, се чудех за това ли чакахме три часа на опашка заедно с хора от целия свят.

Пъплехме като малки мравчици в основата на най-големия християнски храм и аз не спирах да се питам къде е Бог.

Попитах дори Арменския поп. Ама буквално. Има негова статуя там, из дебрите на храма. То май в Рим само моя статуя няма, ама знам ли, може и да са направили вече.

Та говорех за качването. След кошмарното, ужасно, изморително, страшничко и клаустрофобично изкачване, с младежа се озовахме пред най-страхотната гледка, която можеш да си представиш - площада в краката ти.

Изведнъж заваля. Проливен, гръмотевичен и студен дъжд. А мислех, че Бог е милостив поне към тези, изкачили се най-близо до него.

След около час, мокри като шнорхели, успяхме да слезем обратно в катедралата. Няма спор, че мястото е много красиво. Рай за архитекти, скулптори и хора с далекогледи.

Няма как да се разгледа всичко, НЯМА. Но пък е имало духовник с името Пениси.

Финалното разбиване на крехката ми (явно) психика дойде със задължителното посещение на гробницата на папите, разположено в мазето на катедралата.

Как изглежда ли? Ами злокобно. Саркофази със скулптори на починалите папи – такива, каквито са били в момента, в който душата им се е срещнала с Господ.

По-новите гробове, включително и този на папа Йоан Павел Втори, са само с надгробни плочи и приятно осветени. Чакахме на опашка, за да разгледаме гробище.

Но пък дъждът спря, преоблякохме се, стоплихме се и тръгнахме към... друго гробище – Катакомбите.

Няма да скрия, че гробовете на папите ми подействаха зле и с младежа предпочетохме зелената пейка, палмата и къщичката, в която продават билети пред мрачните подземия, в които са се криели първите християни.

И понеже тези две силно емоционални разходки не бяха достатъчно като за първи ден, този-който-ни-развеждаше-из-Будапеща, реши да ни застреля, в най-добрия смисъл на тази дума, с незабравимата гледка на фонтана Треви (ударението е на Е) и скоростна обиколка на римския център.

Народ, народ, народ. От целия свят. И испанци. Чудя се как остава място за римляните. Чудя се дали изобщо има римляни в Рим или е оставен само за туристите.

Денят приключи отново с автобус в тъмна доба и най-размазващото стоварване на леглото от Будапеща насам.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.