Шеметно пътуване

Винаги ми е адски интересен инструктажът на стюардесите.

Не мога да откъсна лице от танца им, зяпам ги така съсредоточено, че очите ми изсъхват.

Забавлявам се, като си представям различна музика - фон на различните движения.

Например – слагането на маските и опъването на ластика, който ги държи за главата.

Когато движението ми напомни повече на фелацио, добавям приглушени акорди с въздишки, като в порно. 

Kогато заприличат повече на надигане на полупразна бутилка алкохол, тече индъстриъл метъл или Aphex Twin с добавка от визията на Кънингам.

Понякога мислено играя на филми с тях и си представям какво обясняват, когато не изпълнят точно някое от движенията.

Ако съзнанието ми обаче е изтощено от ранния час, просто го карам на Learn to Fly на Foo Fighters.

Превъзбудата от началото на това пътуване обаче се бори с прелитащите забавни асоциации, скорошното припомняне на Fightclub не прощава и изплува диалогът за надрусването с кислород и неестествено щастливите лица по картинките на инструктажа за аварийни ситуации.

Отлепяме, вестибуларният ми апарат отказва, а вътрешностите се въртят в кръг, създавайки вакуум, който опъва и думка по тъпанчетата.

След около час вече сме на магистралата с новонаетата кола, а аз спирам да мисля за самолетни катастрофи и се заглеждам съсредоточено в скоростомера.

Не шофирам, а към края на пътуването (дълго 500 километра) съм заета да установя контакт с GPS-а, който галено наричаме Цура, и я подкрепям, докато четирима други умници спорят с нея, поради което кръговото объркване, изглежда, ще е безкрайно.

Накрая с Цура побеждаваме и се цопваме насред Венеция, откъдето един арабин на перфектен английски ни посочва паркинг, билети, корабче (искам и у нас това да е градският транспорт).

Въпреки недостига на кофеин не усещам умора, а съм като навита пружина и от време на време скачам на крака по пътя към Сан Марко. Всичко наоколо е като картонен декор и усещането за нереалност ме дистанцира почти до Китай.

Затова вадя фотоапарата и почвам да цъкам снимка след снимка, без много-много да гледам извън обектива.

Освестявам се едва когато стигаме последната спирка на корабчето. Ето ме и мен. Здрасти – подавам крак и се здрависвам с паветата, – приятно ми е.

Мечтая за невъзможни неща – да изчезне навалицата туристи и световен мир. Май второто е по-постижимо, затова правя няколко криви снимки на сградите около площада, клякам до проскубаните вечногладни гълъби и навлизаме в тесните улички.

Там навалицата е по-малка, има скъпи и тъпи магазини, а аз отново се отнасям във фантазии за този приказен град без Гучи, а с антикварни магазинчета и костюмирани герои навсякъде.

И това няма шанс.

Затова пък има един секси гондолиер, който тъкмо стоварва група японци. Демонстративно заставам и го снимам. Май позира...

След дълги разходки присядаме на вино и кафе. Обикновено ми трябват около 30 минути престой в статично състояние, за да усетя наченки на атмосфера на мястото, където се намирам.

Тук се чувствам като супергерой, който тъкмо е станал смъртен. Сензорите са блокирали и не мога да стигна отвъд онова зад декорите и тълпите, покрили видимите белези на уникалното.

И тъкмо когато обръщам гръб на Венеция, тя забива ножа и раната и до днес ме преследва в сънищата.

Кървавочервеният залез на корабчето на връщане успява да направи и най-обикновената сграда вълшебна. Здрачът опива нещастните туристи и ние, нагълтани със синьо, червено и 5 цвята лилаво, зяпаме с отворени уста и грабим с алчни очи разтуптяващи сърцето гледки.

„О, миг, поспри“ - би извикал поетът, но аз най-прозаично си мисля: „Мамка му, трябва да се върна“.

Вълнението ме държи по пътя към третия етаж на паркинга, както и в съня ми по обратния път през Бергамо до Милано.

Лека нощ... Утре сме на планина...

Още от мен