Грешката е вярна

Ден втори. Будя се в 7, после в 8, 9 и 15 минути, след това неохотно размърдвам схванатите си крайници и ги строявам два по два да се замъкнем към банята.

С езика на жестовете обяснявам на рецепциониста нещо, което написано би изглеждало като „ам, ам?“ и суркам крака към ресторанта.

С две кафета и една топла кифла по-късно се разхождаме из улиците на Милано и докато чакаме спътниците, колата и Цура, броим вафлените опаковки между гумите на паркиралите коли и тротоара и ги сравняваме количествено и по подредба с тези в други големи европейски градове.

След това яхваме гранде пунтото и плюем на задните гуми към Мон Блан.

По пътя аз продължавам да прилагам ораторски способности и да защитавам Цура от вота на недоверие към улиците, които избира да излезем от града.

Около 12 часа по-късно се оказва, че в грешка сме ние, защото сме й задали вместо най-бързия път до Курмайер, най-краткия.

Грешката обаче се оказва и вярна, защото ни прекарва през прекрасните селца на Северна Италия и Алпите.

И макар че Красита хваща множество мускулни трески от въртене на волана и натискане на спирачката по страховитото нанадолнище на пътя с едно платно, дори само гледките в огледалото за обратно виждане си струват усилията.

Мислено маркирам една къща високо над безкрайната равнина долу. В нея няма електричество, телефон, интернет. Сигурно има камина, балкон и чаша чай за богоизбраните, които, преминали през самсара, са готови за нирвана.

Понеже обаче не сме от тях, намираме пътя към магистралата.

Мотането по грешните пътища обаче си взима своето - изпускаме последния лифт за Мон Блан и се налага да стигнем от другата страна (на Мон Блан – във Франция) през тунела.

Той е най-дългият в Европа – толкова дълъг, че в колата предъвкваме храносмилателни асоциации с недобре миришещ край.

Обратно на това, светлината открива красиви планински гледки и ухае на дим и сняг.

Прилича на Банско, но се казва Шамони. Но пак има кранове и магазинчета със скъпи борд марки.

Има и вино, което всички, освен шофьора, веднага дегустираме.

Следва най-дълго правеният дюнер в живота ми, виновен за най-дългото взиране в снимка на Кемал Ататюрк от изпита по Балканска история насам.

И пътят обратно.

Цура става Живко и започва да говори с мек мъжки глас (колко лесно се лишаваме от скъпите си същества...).

Среднощният разговор с новия рецепционист, който водя, е в такава мъгла и просъница, че не забелязвам, че е не на английски, а на сръбско-български.

Лека. Утре сме на езеро, църква и мол. 

Още от мен