Хубава си, моя Витоша

Природа, красота, поточета от топящи се ледове, минзухарчета, борчета, слънце.

Наслада, такава наслада, че забравяш за всичко - проблеми, безпаричие, болежки, забравяш всичко. Наслаждаваш се и си мислиш – Боже, колко е красиво!

И така аз си седях на една скала на Черни връх, слънцето ме галеше с лъчите си, виждаха се заснежените върхове на Рила, подухваше лек ветрец. Бях щастлива, истински и много щастлива - от гледката, от природата, от това че мога да й се наслаждавам, от това, че ме прави щастлива.

Огледах се. Всички около мен бяха доволни и се усмихваха. Някои караха ски (нищо, че е края на април и всички си мислят че няма условия), други просто се разхождаха, трети целенасочено бягаха от мръсната и сива София, която там от върха почти не се вижда от смога.

Чайната на върха беше пълна с бъбрещи хора (предимно пенсионери), които охотно хапваха палачинка с шоколад (за 70 стотинки) и пийваха планински чай (за 30 стотинки). Имаше и много чужденци – и те бяха щастливи, явно там щастието е заразно, сигурно е от редкия въздух.

Другото характерно за Витоша обаче е, че времето там спира, или не, по-скоро лети. Ето, качил си се преди половин час, а вече е време да се връщаш.

Няма как, с наведена глава се отправяш към милия чичко, който ти помага да се качиш на лифта, и бавно но сигурно потегляш надолу... към смога...