Вино от долината на бесите

България е страна с традиции във винопроизводството и това се доказва от многото и качествени вина, които се произвеждат у нас. Винарството е и една от областите, в които в последните години се правят големи инвестиции, които дават надежда, че и в бъдеще ще се предлага хубаво вино. Признак за това са постоянно изникващите на различни места в страната винарни, които предлагат нови марки и обогатяват листата на вината, предлагани у нас.

Така един ден в края на май тръгнах по пътя към неизвестното доскоро за мен село Огняново (близо до Пазарджик) с цел да видя една подобна нова винарна. Благодарение на строителите от времето на социализма, които успяха да направят голяма част от малките ни магистрали, за около час се доближаваме до целта на пътуването. Тогава обаче идва момента за излизане от магистралата и навлизане по тесните междуселски пътища.

Всеки пътувал из страната знае, че в България обикновено трудно се стига до дадена точка, ако предварително няма добър водач. В случая водач нямаше, но за наше щастие успяхме да налучкаме пътя само с три спирания и питане за правилната посока. След последното упътване преминаваме през село Огняново и продължаваме към една каменна кариера, защото се оказва, че трябва да се премине и през нея.

След каменната кариерата следват моменти на очакване, които не траят дълго, защото само след пет минути по пътя пред нас изникват лозята. Или както пише на визитката на един от шефовете на винарната – адресът е „В съседство, зад баира“.

Бавно приближаваме крайната точка на пътуването и образите постепенно се изясняват. Лозята са нови, засадени преди три-четири години, разположени на площ около 2400 дка., като потвърждение на това, че се намираме в България, са оградени, а охраната внимателно следи кой влиза в имението.

Самата винарска изба наистина прилича на имение, каквото рядко се среща в България. Цялата е облицована с камък (благодарение на близката каменоломна), тя съчетава средновековен стил от Франция с модерните течения в архитектурата. Близостта със френския стил не е случайна, защото един от акционерите в дружеството, собственик на винарната, е граф Стефан фон Найперг, който притежава пет замъка с винарски изби в областта Сент Емилийон-Бордо.

Винарската изба е наречена Беса Валей, което означава долината на бесите (тракийско племе, живяло по тези земи). Предполага се, че точно по тези земи се е правело прочутото вино на траките, за което в древността са се носели легенди. Легендите и подходящото съчетание на почва и климат са довели и чуждите инвеститори точно на това място, за да правят вино.

Д-р Карл-Хайнц Хауптман, който е представител на основните акционери, казва, че са проучени над 100 места в България, докато се намери най-доброто съчетание на история и условия за производство на вино. Избата е вкопана в земята в склона зад основната сграда. Там в момента има около 300 бъчви, като целта е те постепенно да станат 2500.

Първите партиди от виното са произведени от сортовете Мерло, Каберне Совиньон, Пети Верно и Сира и вече се предлагат под търговската марка „Енира“. Плановете на собствениците са да се регистрират и други марки, които да представят различните качества на произвежданите вина.

Според граф фон Найперг, който е най-големият специалист в тази област измежду собствениците на винарната, целта на това предприятие е да се произвежда качествено вино, а не да се гони количество. Дано успеят, защото много хубави неща в България се развалят след първите няколко години.

В долината на бесите наистина е красиво. Срещу винарната се виждат Родопите, склонът е южен и слънцето грее приветливо. В деня, в който бяхме там, в София се изливаше дъжд. Ако хората от винарната решат някога да правят винен туризъм, със сигурност ще има желаещи да я посетят, но засега явно няма такива планове.

И най-хубавите неща обикновено в един момент свършват и така и на нас ни се налага да се връщаме във София. Пристигаме привечер, дъждът е намалял, но не е спрял напълно. Бързото темпо на големия град ни обхваща и от долината на бесите остава само спомен. Засега.