Осоговският манастир – на една ръка разстояние

Осоговският манастир „Св. Йоаким Осоговски“ се намира в Осоговската планина, на 10-15 минути път от Крива паланка, Македония, който град се намира на има-няма половин час от Кюстендил.

Отбивката за манастира е малко преди Крива паланка и оттам се пътува по стръмен път с много остри завои.

Изкачването в планината обаче си струва – изведнъж пред очите ти сред зеленото на гората се изправят бялата черква и целият манастирски комплекс.

Ненапразно се казва, че манастир на лошо място няма. Красотата е не само, гледайки отдалеч. Всички сгради в манастира, който е мъжки и действащ, са много добре поддържани, а между тях калдъръмът блести от чистота. Покрай него буквално греят цветя, а чешмичките те подмамват да пийнеш от планинската вода.

Йоаким Осоговски e български светец и отшелник. Заедно с Гаврил Лесновски и Прохор Пчински е сред най-известните последователи на свети Иван Рилски, небесния покровител на българския народ. Вдясно от входа на църквата в манастира има тяхна икона.

Бях в Осоговския манастир в събота и се убедих, че той наистина живее – видях събралите се хора за кръщене на момиченце в ангелска бяла рокличка и на сватба. Самата сватба беше в ресторанта, построен горе над комплекса.

Стигнахме и дотам, търсейки да си купим от манастирската ракия. Отвън сватбарите се бяха хванали на хоро и под съпровода на тъпана, който отмерваше ритъма, те самите пееха „Вино, ем ракия“ и играеха.
Първо попитахме сервитьора за ракията, а той само кимна към един от сватбарите и каза: „Той ще ви каже“. Младият мъж веднага стана и като чу какво търсим, тръгна да ни води. През минутката-две-три, колкото вървяхме заедно, той естествено попита: „А вие откъде сте?“ и добави: "От България“, а в очите му имаше толкова добро чувство.

В стаята, в която влязохме, бяха домакинът на манастира, бременната му съпруга и около тригодишният им син. Домакинът веднага започна да пише квитанция за парите, които му давахме за ракията, и на нашата забележка, че може и без квитанция, той отговори: „Трябва, на мен ми трябва“.
Не се сдържах да кажа колко ми харесват манастирът и цветята в него, при което лицето на жената грейна от лъчезарна усмивка.

Отпреди знам, че обикновено хората, когато минат границата с Македония, се притесняват как да общуват, на какъв език да говорят, дори някои мислят, че трябва да говориш сръбски.
 

Не това е важното – говорете си на обикновен български и хората ще ви разберат. Важното са усмивката и доброто, с което ще тръгнеш към другия. И е сигурно, че ще срещнеш усмивка и готовност да ти помогнат с каквото могат.

Знам също така, че от десетилетия на хората от двете страни на границата е втълпявано по най-различни начини, че онези оттатък, най-меко казано, не струват.

И понеже между нас имаше една твърда желязна завеса, това хващаше дикиш.

Само че сега вече можем да си общуваме, очи в очи, без посредници. И онези оттатък в обикновен човешки разговор и контакт се оказват хора като нас.

Никой не казва, че трябва да забравим историята си и да не си я отстояваме. Но тя не е всичко.
 
Хората от двете страни на границата бяхме, образно казано, като държани на сиджимка и насъсквани едни срещу други.

И ако се боим да тръгнем едни към други, да си протегнем ръка, ще позволим да спечелят онези, които искат да ни разделят.