Плувната звезда Соня Дангалакова: Олимпийската ми точка е с цената на медал!

Dnes.bg продължава да подгрява спортните фенове за Олимпийските игри в Лондон. В промеждутъка между ретроспекцията на най-любопитните моменти от участието на българите на форума под петте преплетени кръг и началото на поредицата на шампионите (старта даде Никола Станчев – б. р.) пускаме интервю с дамата, която донесе първата олимпийска точка за родното плуване.

Стори го Соня Дангалакова с финала си на 400 м съчетано в Москва през 1980 г.

 

Универсалната състезателка от Пазарджик остави след себе си и 22 балкански победи, а у нас - 54 титли и 133 поправки на националните рекорди, общо за девойки и жени!

 

Дангалакова е трудна за журналистите. Двукратната медалистка от европейското първенство в София през 1985 година даде първото си интервю от 6 лета за специализираното списание "Плуване & Водна топка".

 

В олимпийския си брой специализираното издание за пръв път събра накуп успехите, резултатите, класиранията, впечатленията от участията на родните "рибки" в най-престижния спортен форум.  

 

 

Точката на 400 м съчетано плуване се равняваше поне на бронзов медал. От отличието ме делеше много малко. 

Все пак бях обаче само на 18 г. и вероятно не съм била достатъчно уверена в силите си и възможностите си.

Иначе всички тайно сме искали да му се случи да плува на финал.

Просто не вярвахме, че може да стане през епохата на германките.

 

Ако не ме лъже паметта, възнаградиха ме с тогавашните 1500 лева.

 

 

Специално към нас не. Жалко, че Олимпиадата беше бойкотирана от САЩ, която е велика плувна сила, както и от други държави от Запада.

 

 

Не, не го пазя!

 

    

Държавата помагаше много. Точно преди олимпиадата всички спортове бяхме на Белмекен и Тодор Живков дойде да се срещне с нас. Всичко беше много хубаво, а ние бяхме деца и не сме вземали нещата толкова сериозно, бих казала че се забавлявахме.

 

 

Имахме късмета и двамата да бъдем от най-добрите плувци на България. Фактът, че бяхме навсякъде заедно, на мен специално ми помагаше. Бях по-спокойна с него, а също и нашите родители.

 

 

Нямах вече силите, а и желанието ми да бъда с дъщеря ми Елена беше по-голямо. А имахме много силен отбор и нямаше нужда от мен.

 

 

За мое най-голямо съжаление, не се събираме много често, но избягваме да говорим за плуване. Това че сме най-успешната фамилия е факт, но е подплатено с много талант и работа. Нищо не идва даром.

 

 

400 м съчетано е една от най-тежките и трудни дисциплини и само един добре подготвен състезател би могъл да се справи добре. Вероятно сам имала талант, които съчетан с много работа, добър треньор и среда за подготовка, са довели до този рекорд.

 

 

Оставила съм си медалите си от европейското в София, няколко от Балканиадите, турнири, републикански шампионати, но повечето навремето сам раздала.

 

 

По време на европейското бях съсредоточена изцяло в състезанието и забравях като че ли за Елена, но след награждаванията, когато я прегърнех, всичко се променяше. Тогава забравях за състезанието. Тя беше допълнителен стимул за мен, но едва ли, си спомня нещо от тогава. Беше само на 3 години.

 

 

Любопитното беше това, че завършиха басейна в последният момент. Трибуните бяха пълни, тъй като за 1-и път се провеждаше европейско по плуване у нас. Отборът ни беше много силен и добре подготвен и любителите на плуването, приятели и близки, дойдоха да ни подкрепят и да ни вдъхнат допълнителни сили. А и хората обичат красивото, а плуването е красив спорт.

 

 

Плакала съм и то много.

 

 

Правила съм го рядко. Все пак ние тренирахме страшно много и се уморявахме жестоко. Така, че сам си позволявала скатавки.

 

 

Аз се отказах от спорта на 24 г., бях вече майка и никога не съм мислила да се завръщам в големият спорт. Бях дала достатъчно много на плуването, а и мисля че е добре да се откажеш, когато си на върха и хората да те помнят с добро.

 

 

Това че човек трябва да има дисциплина, независимо какво прави и с какво се занимава и да уважава хората с които работи и да не забравя тези, които са му помагали.

 

 

Близките и приятелите ми няма как да не ме познават, тъй като се виждаме и имаме връзка. Младите плувци може и да са чували за мен, но бих казала, че не ме познават. Моето впечатление е, че всеки си мисли, че плуването започва от него и свършва след него.

 

Никой не иска да знае какво е било преди него. Всеки си мисли,че той е най-великият. Плуването е било преди нас и ще бъде и след нас. Трябва да уважаваме всеки, които сме срещнали по пътя към върха, тъй като когато слизаме, не се знае от кой ще ни потрябва помощ.

 

 

Брат ми започна да ходи плуване и аз, за да не бъда сама в къщи, ходих с него. Школата на Пазарджик беше една от най-добрите тогава, тъй като треньорите и децата работехме много, а явно сме били и талантливо поколение (смее се).

 

 

Дойдох в Tурция на шега. Взе, че ми хареса и още съм тук. Мъчно ми е, че не съм в България, но живота какво ли не ни предлага. Трябва да сме готови за всякакви изненади. А никой не ме търси!

 

 

Американецът Райън Лохте! Уважавам всички добри спортисти, независимо в кой спорт са.

 

 

Опитват се да възстановят базите, но е трудно. В плуването май има малък напредък. Пожелавам успех на олимпиадата на всички български спортисти.